На съседната пейка
младок се прави на мъжкар
и смачква шумно кенче от бира,
за да се изперчи на гаджето си.
По-престъпен и нагъл шум
не беше ме нападал скоро.
За публично и продължително
смачкване на кенче от бира
би трябвало да се глобява,
да се лежи в килия
за денонощие,
казвам си.
Момиченце на около шест
пита майка си дали може
да се качи на главата
на оня човек там.
Не, не може,
отсича майка му,
това е произведение
на съвременното изкуство.
Хайде да вървим, моли детето.
Да си почина, подуха ми се вените,
обяснява му майката и го целува.
Връзва му опашка с ластик.
Видя ли те правиш балонче
и чуя ли от теб оная дума,
удрям те през устата,
изпуска си нервите,
но пак по челцето
детето целува.
Група тийнейджъри
сядат на другата пейка,
за да си обуят ролерите.
Хилят се, нямат си думи,
а хиленето им е като
по задължение.
Полудяла
жена върви и крещи:
къде е паметника на Буров,
къде са парите, парите къде са?
А аз се опитвам
да не си мисля за теб,
колкото ми е по силите,
поне за минута-две на ден.
По навик изваждам книга
от раницата, която нося
винаги и навсякъде.
И всичко е,
за да прегърна
до разнищване нещата,
за да докосна неродени гледки -
до кръв да ги издраскам с присъствие,
отвлича вниманието ми завършек
на чуден стих от Никита Станеску,
който си избирам и за финал
на това мое стихотворение.
