ИНТЕРВЮ С ЙОСИФ СЪРЧАДЖИЕВ

ЛЪЖЛИВИТЕ ДУМИ СА НАЙ-ОПАСНИ

63-годишният Йосиф Сърчаджиев е сред най-популярните български актьори. Носител е на много награди и звания, сред които "Аскеер", "Народен артист" и орден "Св.св. Кирил и Методий". След прекаран инсулт актьорът се завърна на сцената в спектакъла "Сексуалните неврози на нашите родители" от Лукас Берфус под режисурата Николай Поляков. В него играе бащата на тийнейджърка, която се превръща в жертва на насилие.

- Един от персонажите в пиесата е търговец, който разнася в куфара си мостри на парфюми. Какви мостри, макар и невидими, трябва да носим със себе си?- Когато погледна в обществото извън моето обкръжение, в публиката, забелязвам, че младите хора нямат идеи, нямат визия за себе си. Нямат представа за своето бъдеще, не искат да мислят за него. Очакват всеки миг някой да им подаде нещо. Не искат да положат усилие. Да си помогнат, но и да помогнат на обществото. Като говорим за мостри, идеята е в работата си да мога да показвам личните си мостри, които ми дават надежда и вяра. Вярвам, че това е добро не само за мен, но и за хората, които отварят очите си, усещат, слушат дори паузата по време на спектакъл. Защото и в паузата има музика. Тогава зрителите отварят чакрите си. Душата им става наистина душа, а не душичка.

 - Завладя ли консуматорската страст поколението на прехода?

- Тази страст идва не само от младостта им. Всички сме били млади, имахме и ние желание да получим нещо от живота. Но погледнете какви вестници, каква телевизия, каква "културна революция" се прави в момента. Управляващите като че ли искат да имат около тях млада тъпотия, тя им е най-удобна. Нуждаят се от хора, които не се интересуват какво точно се случва.

- Какъв импулс ви даде връщането на сцената след тежката криза?

- И преди имах подобни разбирания, но кризата ми даде силен импулс да работя отново. Когато си се докосвал до смъртта, това ти дава нов смисъл за живота, нова вяра. Всъщност завръщането от смъртта е много приятно. Тя не е толкова страшна.

- В постановката става въпрос за неврозите в обществото. Как чувствате обаче неврозите на властта?

- Ние сме невротици във времето, в което сме живели. По начало сме невротици от политиката в България. Но това са различни неврози. Ние, по-възрастните, сме умно-невротични, а младите - тъпо-невротични. Смея се, говорейки, но мисля, че е така. Пиесата се отнася не само за взаимоотношенията родители-деца, не става дума единствено за фамилна драма, а за човечеството. Не успяваме да общуваме с другите поколения. Казвайки, че младите са глупачета, не съм сигурен, че аз съм умният. Но каквото и да правим, така стоят нещата, и това е ужасно. Вярно е, имаме допирни точки с интелигентни общества, но нашето, българското, все още не е такова. Затова ни е трудно общуването. Мисълта ни е лошо устроена. На това се дължат и големите сътресения помежду ни. Не умеем да влизаме един в друг. Обичаме много да се присмиваме на другите, да ги иронизираме, всеки си мисли: "Аз съм по-велик от другия до мен". Малко са хората, които мислят обществено.

- Не е ли куриозно, че реагираме предимно аварийно - при бедствия и инциденти, но рядко се обединяваме около ценностни каузи?

- Уви, не само в това време е така. Самочувствието на нацията ни е като за нация на гениални сили, но това е смешно. Виждаме как някой се издига към звездите, но веднага го хваща друг за краката и го връща долу на земята. Защото: "Аз съм човекът, който може да лети нагоре, никой друг не може". Драматична традиция в нашето общество. Но това не е отсега, някак си го има в гена ни.

- През 1989-а на митинг пред "Александър Невски" направихте обръщение за сплотяване на българите. Защо обаче поругахме фигурите, които бяха способни да ни измъкнат от безверието?

- Каквото и да искаш ти, времето се отваря, когато то пожелае. Такъв беше онзи миг. Вярно е, че не зависи всичко от моите представи, колкото и да мисля, че са правилни. Но често не знаем дали времето се е отворило, дали ние не сме в клопката му и няма смисъл да правим каквото и да е.

- Ако не в политически, то в личен план кое ви доставя удоволствие?

- Имам две малки роли. Снимах в десетминутен филм. Лятото ще участвам в още една продукция. Не е кой знае какво. Както виждате, не мога да се движа и да говоря много добре. Предстои ми репетиция за постановка в Театър 199, но няма да издам повече. Иначе съм щастлив за детето на дъщеря ми Ана. Внучето ми се казва… Йосиф Сърчаджиев.

- Кои са думите, които ви се иска да изхвърлим от употреба, думите, които ви отегчават?

- Много са думите на бърборенето. Имаме нужда от умни думи. Лъжливите думи са най-опасни. Нещо като "Трай коньо за зелена трева".

- Смятате ли да съберете в книга спомените си?

- Опитвал съм. Не чета и не пиша лесно. Много бавно пиша с лявата ръка. А и в мозъка ми има места, които са като дупки. Не мога да ги напълня с интересни спомени. Аз тепърва гледам света през прозореца и разбирам, че той е топъл, красив и добър. Но не мисля, че хората ще надникнат през моя прозорец и ще открият нещо интересно вътре в моя свят. Няма интересно там. Не мога да им кажа кой знае колко. Мога да се посветя най-много на внучето си.

интервю с Йосиф Сърчаджиев, публикувано в "Политика" на  6 юни 2008 г.

-