Актрисата Белла Цонева-Динкова:
НА СЦЕНАТА ВИНАГИ ИЗГРЕБВАХ СЕБЕ СИ
Белла Цонева-Динкова е родена в Стара Загора. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" през 1968 г. Три години по разпределение е актриса във Врачанския драматичен театър. От 1971 до 1997 г. играе в театър „София". През 1981 г. получава званието "Заслужила артистка". Има повече от 60 театрални роли и над 30 в киното. Била е директор на Кюстендилския драматичен театър в периода 2003-2005 г., а от 2006 г. работи в Българския културен институт в Москва. Първата u книга се казва „Било е", а наскоро издателство "Жанет-45" издаде "На изток от Иван" - мемоарен роман, посветен на покойният є съпруг - поета Иван Динков.
Петър Петров
- "Опипом, като слепец, усещам настоящето…", четем в мемоарната ви книга, която пишете след заминаването си за Москва. Как се чувствате сега, г-жо Цонева?
- "Трябва да пише само онзи, за когото действителността не е нещо, което се разбира от само себе си", казва Иван Динков. Неволно или съзнателно, но постъпих така. Иначе винаги съм живяла на скорост.
- "Опипом, като слепец, усещам настоящето…", четем в мемоарната ви книга, която пишете след заминаването си за Москва. Как се чувствате сега, г-жо Цонева?
- "Трябва да пише само онзи, за когото действителността не е нещо, което се разбира от само себе си", казва Иван Динков. Неволно или съзнателно, но постъпих така. Иначе винаги съм живяла на скорост.
- "На изток от Иван" е заглавие, което се позовава на прочутия роман на Стайнбек. Как се решихте на тази толкова лична книга?
- Препратка, разбира се, има. Роди се от усещането за друга географска ширина, от отдалечеността от родината, децата и гроба, от силно променената Русия. Репликата е към Иван и неговата малка книжка, от единствения екземпляр от претопения през 1967 г. тираж на третата му стихосбирка "На юг от живота". Тя е в особен формат, защрихована, като напръскана от дъжд, съпровожда ме и в Москва. Текстът ми е пределно оголен, личен. Понякога си мисля, че словесният поток може да те залее, да те удави. Фиксирах състояния. Това ми носеше болка, но същевременно е сладостно.
- Препратка, разбира се, има. Роди се от усещането за друга географска ширина, от отдалечеността от родината, децата и гроба, от силно променената Русия. Репликата е към Иван и неговата малка книжка, от единствения екземпляр от претопения през 1967 г. тираж на третата му стихосбирка "На юг от живота". Тя е в особен формат, защрихована, като напръскана от дъжд, съпровожда ме и в Москва. Текстът ми е пределно оголен, личен. Понякога си мисля, че словесният поток може да те залее, да те удави. Фиксирах състояния. Това ми носеше болка, но същевременно е сладостно.
- След като сте изиграли десетки роли в киното и театъра, коя ви е най-скъпата?
- Някога най-скъпата роля беше последната. Всичко това е загърбено. Никой не може да ми го върне или отнеме. Повече ценя играта си в театъра. Ролите бяха различни и прекрасни. Родиха се и умряха в мига. Дори когато играех, изгребвах себе си, бях пределно искрена. Сега живея, казано на професионален език, в предлаганите обстоятелства. Но не обичам раздиплянето на спомени и възкресяването на предполагаема гениалност.
- Някога най-скъпата роля беше последната. Всичко това е загърбено. Никой не може да ми го върне или отнеме. Повече ценя играта си в театъра. Ролите бяха различни и прекрасни. Родиха се и умряха в мига. Дори когато играех, изгребвах себе си, бях пределно искрена. Сега живея, казано на професионален език, в предлаганите обстоятелства. Но не обичам раздиплянето на спомени и възкресяването на предполагаема гениалност.
- Кои са знаците, по които гадаете живеенето?
- В първите седмици тук, в Москва, ме преследваше фразата на Иван: "Навсякъде живеят хора и никъде не живеят като хора." Не че не ме е спохождала в България. Отчитам различията, сходствата идват сами. Търся единиците, уникалните личности. Намирам ги, правя си колекция от човешки съдби и качествени хора. Тези почти и съвсем приятелства са ми скъпи. Приятелският ми кръг е от пишещи хора. По-малко общувам с такива от предишната си професия.
- В първите седмици тук, в Москва, ме преследваше фразата на Иван: "Навсякъде живеят хора и никъде не живеят като хора." Не че не ме е спохождала в България. Отчитам различията, сходствата идват сами. Търся единиците, уникалните личности. Намирам ги, правя си колекция от човешки съдби и качествени хора. Тези почти и съвсем приятелства са ми скъпи. Приятелският ми кръг е от пишещи хора. По-малко общувам с такива от предишната си професия.
- Какво отсъства от живота ни, имаме ли морален дефицит?
- Нищо не ни липсва. Трябват ни сетива, изстрадани, култивирани. Материалното е без значение. Поне за мен. Иначе народът ни е качествен, България е толкова красива. Малко е необходимо, за да я подредим и все не можем да се измъкнем от нашето нелеко и нелепо живеене.
- Нищо не ни липсва. Трябват ни сетива, изстрадани, култивирани. Материалното е без значение. Поне за мен. Иначе народът ни е качествен, България е толкова красива. Малко е необходимо, за да я подредим и все не можем да се измъкнем от нашето нелеко и нелепо живеене.
- Напомняте в книгата си, че Москва се храни от слухове. От какво тогава се храни София?
- И София се храни със слухове. Българското говорене е с паузи, със заеквания, с премълчаване и стъмняване. Ние сме по-свенливи и затворени, но и вътрешно по-сърдечни. Или бяхме. Рисковано е да се правят паралели. Проблемите на мъчителния преход са еднакви, разликата е в мащаба. Москва е колкото две, че и три Българии. Нямаме руските залежи на нефт и газ. Уникално е, че в нашия народ винаги ще е жива фикцията за Дядо Иван. Такава самопораждаща се обич на един народ към друг, постоянно атакувана от живота, постоянно разколебавана и въпреки това жива, за мен е загадка. Казват, че всичко е започнало от общуването на монасите, от пътуванията на църковните книги. После Вазов извежда тази любов като аксиома. Отделен въпрос е кой как я употребява.
- И София се храни със слухове. Българското говорене е с паузи, със заеквания, с премълчаване и стъмняване. Ние сме по-свенливи и затворени, но и вътрешно по-сърдечни. Или бяхме. Рисковано е да се правят паралели. Проблемите на мъчителния преход са еднакви, разликата е в мащаба. Москва е колкото две, че и три Българии. Нямаме руските залежи на нефт и газ. Уникално е, че в нашия народ винаги ще е жива фикцията за Дядо Иван. Такава самопораждаща се обич на един народ към друг, постоянно атакувана от живота, постоянно разколебавана и въпреки това жива, за мен е загадка. Казват, че всичко е започнало от общуването на монасите, от пътуванията на църковните книги. После Вазов извежда тази любов като аксиома. Отделен въпрос е кой как я употребява.
- На какво ниво са съвременните руски писатели - в сравнение с българските?
- Морето от писано слово тук е огромно. Огромни са и книжарниците, в които редовно престоявам с часове. Има невероятни литературни сайтове в интернет. Отчитам не обемите, а градуса на писателската енергия. По-висок е от нашия. Експериментите са дръзки. Традицията е каменна. За жалост нямаме руската литературна емиграция - от Херцен до Бунин и Набоков. Сегашните руски автори, поне някои, първо пробиват в чужбина и после стават имена в родината си. И в България някои писатели работят по същата схема. Искат да бъдат признати в Европа и малко нехаят дали ги познават и обичат извън тесния им кръг в България. Но, както казваше Иван, признанието у нас се движи с биволска кола. Със словото може да се експериментира безкрайно. Важно е да бъде насъщно необходимо, голо и беззащитно като новородено, по думите на Маяковски.
- Морето от писано слово тук е огромно. Огромни са и книжарниците, в които редовно престоявам с часове. Има невероятни литературни сайтове в интернет. Отчитам не обемите, а градуса на писателската енергия. По-висок е от нашия. Експериментите са дръзки. Традицията е каменна. За жалост нямаме руската литературна емиграция - от Херцен до Бунин и Набоков. Сегашните руски автори, поне някои, първо пробиват в чужбина и после стават имена в родината си. И в България някои писатели работят по същата схема. Искат да бъдат признати в Европа и малко нехаят дали ги познават и обичат извън тесния им кръг в България. Но, както казваше Иван, признанието у нас се движи с биволска кола. Със словото може да се експериментира безкрайно. Важно е да бъде насъщно необходимо, голо и беззащитно като новородено, по думите на Маяковски.
- Какво не допускате да приижда в паметта ви?
- Ще цитирам девиза на Шереметиеви, девиз и на Ана Ахматова: "Бог съхранява всичко." Ние сами не съзнаваме колко помним. Още не сме се научили да ползваме паметта. Огромните резервоари на подсъзнанието, на "колективното несъзнавано", тегнат над всички ни. Който успява да отключи подсъзнателното, той може почти всичко. То подхранва във всяка творческа професия. Отделно от всичко това паметта има и качеството милост. Само нашето вътрешно състояние определя средата, в която живеем, като враждебна или благоприятна. Човек е отвратително животно - свиква с всичко. Политическите експерименти на ХХ век го доказаха. Първо познай и подреди себе си, после променяй света и служи на каузи.
- Ще цитирам девиза на Шереметиеви, девиз и на Ана Ахматова: "Бог съхранява всичко." Ние сами не съзнаваме колко помним. Още не сме се научили да ползваме паметта. Огромните резервоари на подсъзнанието, на "колективното несъзнавано", тегнат над всички ни. Който успява да отключи подсъзнателното, той може почти всичко. То подхранва във всяка творческа професия. Отделно от всичко това паметта има и качеството милост. Само нашето вътрешно състояние определя средата, в която живеем, като враждебна или благоприятна. Човек е отвратително животно - свиква с всичко. Политическите експерименти на ХХ век го доказаха. Първо познай и подреди себе си, после променяй света и служи на каузи.
- А кои са местата, които ви зареждат и покоряват?
- Местата в Русия все още ги търся. Едва ли ще допусна да ме покорят. Местата в България, които ме отключват емоционално, смислово, на тях също не искам да бъда покорна. Във всеки случай не е София. Тя не е родно място на никого, както казваше Иван. Имам си родната Стара Загора, която посещавам рядко, но си я нося в себе си като напластяване. Тя и родителите ми са ме формирали. Имам тихия двор на Копривщица, особеното усещане в Хисар, друго е на Синаница, съвсем различно е в Ситняково. Приближавам се постепенно към диагоналната алея в градската градина на Пазарджик, където стои паметникът на Иван. Все още търся смисъла. Тръпно ми е в родното му село Смилец. Това са места, където се е включвал радарът ми и всеки път те отново и отново ме отключват. "Всеки трябва да има един далечен край и само той да му знае смисъла." Това пак е цитат от Иван.
- Местата в Русия все още ги търся. Едва ли ще допусна да ме покорят. Местата в България, които ме отключват емоционално, смислово, на тях също не искам да бъда покорна. Във всеки случай не е София. Тя не е родно място на никого, както казваше Иван. Имам си родната Стара Загора, която посещавам рядко, но си я нося в себе си като напластяване. Тя и родителите ми са ме формирали. Имам тихия двор на Копривщица, особеното усещане в Хисар, друго е на Синаница, съвсем различно е в Ситняково. Приближавам се постепенно към диагоналната алея в градската градина на Пазарджик, където стои паметникът на Иван. Все още търся смисъла. Тръпно ми е в родното му село Смилец. Това са места, където се е включвал радарът ми и всеки път те отново и отново ме отключват. "Всеки трябва да има един далечен край и само той да му знае смисъла." Това пак е цитат от Иван.
публикувано в "Политика" на 20 юни 2008 г.
-
