Какво ще кажеш,
попитаха ме
той, тя, те,
когато приятелите ти
вече не се броят
и на пръстите
на едната ти ръка.
Какво ще кажеш,
попитаха ме.
Днес дори
не си цитат.
Не си дори
и намек за вик.
Не заслужаваш
сънищата,
нито мечтите си.
Та дори не си
и заслужил статист
на откритата сцена
на живота.
Не си име.
Нито псевдоним.
Нито имаш право
на запетая.
Нямаш право,
нямаш.
Какво ще кажеш,
попитаха ме
той, тя, те,
когато си заложник
в нечия матрица,
дадена под наем.
Заложник
в контрабанден
и алогичен свят.
Заложник
на поредната илюзия.
На поредната
имплозия.
На поредното
вдигане на цените
и политиката
на петролопроводите.
Какво ще кажеш,
попитаха ме
той, тя, те,
когато думите
и спомените ти
емигрират завинаги
от твоето съзнание.
И остават
все по-малко,
все по-малко.
Какво ще кажеш,
попитаха ме.
Ти - заложникът
на заложниците.
Анонимникът,
за когото никой
не би поискал
и символичен откуп.
Какво ще кажеш,
попитаха ме -
и една радиоактивна лъжа
не можеш да подариш
на света.
Една едничка
само.
Една запетая
поне.
Намек за вик.
Намек за мечта поне.
Намек за име,
за псевдоним.
Попитаха ме.
Той, тя, те.
Но не ги удостоих
с отговор.
Гроб съм,
гроб.
По-безмълвен
и от Края.
-
-
