“Дано нашето нанадолнище се превърне в баир, който да изкачим, макар и бавно”, прочетох да казва актьора Наум Шопов. Не знам кога ние, българите, ще тръгнем да изкачваме баири. Кога ще се преквалифицираме в усърдни и волеви баирджии. Но като хвърлям по един поглед на случващото се, правейки си мои лични сондажи, не съм особено ентусиазиран.
Нито сивата икономика ме ентусиазира, нито мутрократите, нито бюрократите, нито законопроектите в парламента, нито върховния главнокомандващ с отсъстваща харизма, нито крещящите лица на мнозинството публични персони, самонаели се да пълнят страници на вестници, тв минути, сайтове. Нито литературата, нито музиката, нито професионалната адаптация и реализация. СV-тата ни се пълнят, стават все по-обемни, но какво от това? Нищо, нищо не ме ентусиазира кой знае колко. Мен, добронамереният черногледец.
Нито ме ентусиазира, да кажем, безкрайният поток автомобили и множащите се шофьори. Тази налудничавост на всяка цена да се сдобиеш с кола, да се преместиш по-бързо от една точка до друга, да се покажеш пред обществото с личен автомобил. Странно ми е. Да покажеш пред другите колко е важно да имаш шофьорска книжка, да си купиш колица, та да докажеш някакъв вид социална нормалност. Да, изключителна ценност е да притежават автомобил. Няма що. Да си им пред очите на останалите, но и в същото време да не си им пред очите, сврян в кутия ламарина, нали така?
Колко е важно да имаш автомобил, нали? Да хвърчиш напред-назад. Да се скриеш подвижната ламарина. Да се включиш в транспортната мрежа. Да се влееш в океана от автомобили. Или в реките и ручеи от превозни средства. Да дадеш пълна газ, та това си е форма на социално общуване. Шумиш, бръмчиш с колата си - следователно съществуваш. Свършва ти бензина или газта – пълниш!… Харчиш, харчиш пари за подръжка на автомобила, за гражданска отговорност, за ремонти, за подмяна на части, за гориво. Но това си е част от ритуала.
Не знам. Изумяваща е манията на хората да притежават автомобили. Едва ли е само по необходимост, от желание за удобство. Едва ли. Дълбоко се съмнявам. Повече е компенсаторен механизъм. То закъде пък чак толкова може да се разбърза човек, че да иска непременно да се качи на лична кола? И да не би да пътува всекидневно от град до град, от град до село, от държава в държава? Да не би да световното общество да е станало в мнозинството си чак толкова мобилно, активно? Съмнявам се. И по-специално за българите.
Чак такава мобилизация на населението се съмнявам да има в днешно време. Няма метро? Няма (между)градски транспорт? Няма таксита? Няма велосипеди?… Има, разбира се. Но важното е да се изолираш в ламарината си, да дадеш газ, да отпрашиш нанякъде. Манията по автомобили издава вид социален аутизъм, тази теза защитавам. Очевидно днешните хора имат непоносимост към пътуването с други хора в трамваи, тролеи, влакове, метро. Дистанцират се. В трафика си, но и не си. Преживяват си по свой си (но до известна степен масововизиран) начин присъствието на другите тела в обществото.
Травматично е да понесеш миризмата и шумовете на другото тяло, пътувайки заедно с други пътници. Това е симптом за невротизирането на днешното съвременно общество. Влизайки в колата, ти пренебрегваш останалите чисто физически. Влизаш в ежедневна автомобилна анимация, следваш стриктно правила за движение, разчиташ пътни знаци, съобразяваш се инфраструктура… Хем си част от обществото, но и анонимничиш, скрит в колата си. Хем декларираш престиж със скъпа марка автомобил, хем гледаш да се скриеш зад тъмните стъкла - да не те закачат много-много. Надуваш газта, иска ти се да се предвижиш със свръхзвукова скорост дори. Да изпревариш останалите с ламаринената си кутия – това е подсъзнателното желание. Да изпревариш, ди стигнеш навреме – следователно оцеляваш, просперираш!
Вървим, вървим, вървим по горното нанадолнище. Лениви, или свръхактивни. Слепи, или ококорени. Глухи, или целите в слух. Ние, немите логореици. Социално активни аутисти… С личните си паранои, мании за величие и падение… Но всъщност се упражняваме в тъпчене на едно място. Колкото повече се дуем за пред хората, толкова по-незабележими сме. Факт. Алогично звучи, но е така.
Душите ни буксуват, душите…
Тук джиповете, мерцедесите, поршетата и т.н. нямат абсолютно никакво значение. Душите ни буксуват, душите. По горното бг нанадолнище. Да ме прощавате за черногледището. То е заредено с таен оптимизъм, признавам си.
...
Нито сивата икономика ме ентусиазира, нито мутрократите, нито бюрократите, нито законопроектите в парламента, нито върховния главнокомандващ с отсъстваща харизма, нито крещящите лица на мнозинството публични персони, самонаели се да пълнят страници на вестници, тв минути, сайтове. Нито литературата, нито музиката, нито професионалната адаптация и реализация. СV-тата ни се пълнят, стават все по-обемни, но какво от това? Нищо, нищо не ме ентусиазира кой знае колко. Мен, добронамереният черногледец.
Нито ме ентусиазира, да кажем, безкрайният поток автомобили и множащите се шофьори. Тази налудничавост на всяка цена да се сдобиеш с кола, да се преместиш по-бързо от една точка до друга, да се покажеш пред обществото с личен автомобил. Странно ми е. Да покажеш пред другите колко е важно да имаш шофьорска книжка, да си купиш колица, та да докажеш някакъв вид социална нормалност. Да, изключителна ценност е да притежават автомобил. Няма що. Да си им пред очите на останалите, но и в същото време да не си им пред очите, сврян в кутия ламарина, нали така?
Колко е важно да имаш автомобил, нали? Да хвърчиш напред-назад. Да се скриеш подвижната ламарина. Да се включиш в транспортната мрежа. Да се влееш в океана от автомобили. Или в реките и ручеи от превозни средства. Да дадеш пълна газ, та това си е форма на социално общуване. Шумиш, бръмчиш с колата си - следователно съществуваш. Свършва ти бензина или газта – пълниш!… Харчиш, харчиш пари за подръжка на автомобила, за гражданска отговорност, за ремонти, за подмяна на части, за гориво. Но това си е част от ритуала.
Не знам. Изумяваща е манията на хората да притежават автомобили. Едва ли е само по необходимост, от желание за удобство. Едва ли. Дълбоко се съмнявам. Повече е компенсаторен механизъм. То закъде пък чак толкова може да се разбърза човек, че да иска непременно да се качи на лична кола? И да не би да пътува всекидневно от град до град, от град до село, от държава в държава? Да не би да световното общество да е станало в мнозинството си чак толкова мобилно, активно? Съмнявам се. И по-специално за българите.
Чак такава мобилизация на населението се съмнявам да има в днешно време. Няма метро? Няма (между)градски транспорт? Няма таксита? Няма велосипеди?… Има, разбира се. Но важното е да се изолираш в ламарината си, да дадеш газ, да отпрашиш нанякъде. Манията по автомобили издава вид социален аутизъм, тази теза защитавам. Очевидно днешните хора имат непоносимост към пътуването с други хора в трамваи, тролеи, влакове, метро. Дистанцират се. В трафика си, но и не си. Преживяват си по свой си (но до известна степен масововизиран) начин присъствието на другите тела в обществото.
Травматично е да понесеш миризмата и шумовете на другото тяло, пътувайки заедно с други пътници. Това е симптом за невротизирането на днешното съвременно общество. Влизайки в колата, ти пренебрегваш останалите чисто физически. Влизаш в ежедневна автомобилна анимация, следваш стриктно правила за движение, разчиташ пътни знаци, съобразяваш се инфраструктура… Хем си част от обществото, но и анонимничиш, скрит в колата си. Хем декларираш престиж със скъпа марка автомобил, хем гледаш да се скриеш зад тъмните стъкла - да не те закачат много-много. Надуваш газта, иска ти се да се предвижиш със свръхзвукова скорост дори. Да изпревариш останалите с ламаринената си кутия – това е подсъзнателното желание. Да изпревариш, ди стигнеш навреме – следователно оцеляваш, просперираш!
Вървим, вървим, вървим по горното нанадолнище. Лениви, или свръхактивни. Слепи, или ококорени. Глухи, или целите в слух. Ние, немите логореици. Социално активни аутисти… С личните си паранои, мании за величие и падение… Но всъщност се упражняваме в тъпчене на едно място. Колкото повече се дуем за пред хората, толкова по-незабележими сме. Факт. Алогично звучи, но е така.
Душите ни буксуват, душите…
Тук джиповете, мерцедесите, поршетата и т.н. нямат абсолютно никакво значение. Душите ни буксуват, душите. По горното бг нанадолнище. Да ме прощавате за черногледището. То е заредено с таен оптимизъм, признавам си.
...
