Тя обгърна с ръце корема си и бавно притвори очи. Погали тихо меката си кожа. Опитваше да приспи тайната си. Погледът под клепачите й най-сетне бе укротен. Кръвта - утаена. Зениците цял ден бяха попивали образи от всекидневието. Бяха пили от потока реалност. Погледът й цял ден бе пътувал... Извън предметите. Извън хората. Извън модата на преоблечените в хищна суета тела.
Такъв поглед не се понася леко. Този, който го пресрещне, може да долови непознати контури. Да измисли припев, спомен, вик, стих. Да попадне дори на себе си. Да отрони дума в тялото й. Да погуби нежността си в нея. Да отшуми. Да изчезне... С такъв поглед можеш да се прикриеш от целия свят. Да прикриеш последните си обещания. Да се запомниш в тялото й. Колкото и непоносим и невзрачен да си.
Пристигна наскоро в огромния град. Чувстваше се като неканен гост. Но анонимността и огромността я зареждаха с очакване. С намерен облик, смисъл. Паузи смелост. Жажда, улики.
Тя наблюдаваше и всяко наблюдавано се сгромолясваше в съзнанието й все едно провалил се участник в конно състезание, на когото залагаш всеки път, но той все не достига до финала.
Пропуснато предупреждение... Огромен град с търг на надежди.
Тя бродеше. Плавно. Сред мръсните улици. Присламчваше се. Болезнено. Бяло. Илюзии преследваха бързо изплъзващите се сенки в началото и в края на деня. Телом пребиваваше, телом преобладаваше... Рееше се. Из пространството на урбанистично размножения хаос от светлини и масивни сгради, проникващи погледи, разюздани автомобили - бягащи сенки, проблясващи в лъскавите витрини на мимолетното.
Минаваше покрай тук-там изоставените къщи - архив на избягалото време, и стерилните модерни сгради - развъдник на посткапиталистически демони. Привикваше към този хаос, обикваше го по-свой начин. Отливаше от сънищата си, за да оцелее. Очакваше правилния човек, чиито правила обаче да я извисят, а не сломят и принизят просто до една жена.
Тя можеше да се припознае в шума и в тишината, които понякога хармонично, а понякога и прозволно, предсказваха малките и големите събития на града, на отделният човек, на отделната съдба. Притежаваше пъргав ум, гъвкаво тяло и умела нежност. Походката й загатваше не дума, а изречение. Цяло изречение. Изречение, с което спокойно можеш да започнеш началото на роман, или най-малкото да приключиш роман.
Когато стъпваше по земята, стига да си я мяркал някъде и преди, можеше да предугадиш кога поставя акцент в изречението, и кога - не. Кога декламира, кога шепти, кога срича, кога чете... наум.
Увереност, но и плахо крачене. Леко смръщено лице - красива илюзия за концентрация и самопогубващо дълбокомислие. Походка, изобрязаваща невидимата фразеология на духа, който само малцина можеха да разгадаят, прочетат или разберат.
С години упражняваше силата на емоциите и чувствата си върху точно определени мъже...
Всъщност, никой не може да намери доказателства за истината за любовите, които ни сполетяват и които разпиляваме като тичинков прашец, опитвайки се да изобретим самоуверено живот-творба, да го превърнем в публикация, или в най-лошият случай - бестселър.
Колко от нас копнеят за невинен прочит на енциклопедията на желанията ни? Проиграна утопия? Дълъг поход към сърцата на другите, на... другия, на... другата. Проиграна утопия ли? Не, това би могло да ни се случи и да ни накара да забравим паролите, правилата, само ако наистина обичаме истински и желаем истински. Само ако наистина държим на себе си и забравим държавата и умореното щастие, с което ни дарява системата чрез развлекателната си индустрия.
Тя можеше да се настани съвсем удобно в някое подхвърлено насреща й клише - примерно "обикновена жена", и това не я притесняваше. Казваше, че знае своите цели и знае какво ще се случи след време с нея и хората, които я познават. Навремето й бяха казали, че притежава способността да "гледа" в бъдещето. И защо това да не е възможно, когато всяка обикновеност, или нормалност, е шанс да прозреш, да опитомиш свободата си. А в удобен момент да я пуснеш като див звяр.
Да знаеш кога точно започват контракциите на свободата. Кога свободата ще пропълзи от дълбините на тялото ти, от дълбините на твоята душа... Първият вик! Веднъж бе гледала по „Дискавъри” някакъв филм, в който експерти говореха, че при раждане жената преживявала състояние близко до... оргазма. Стори й се нелепо. Глупаво. Най-малкото защото експертите, които видя на екрана, бяха предимно мъже, а не жени. Просто има неща, за които дори и боговете не опитват да шептят, помисли си тя.
...
Обгърна с ръце корема си, бавно притвори очи. Зениците й цял ден попиваха образите на всекидневието. Погледът й се рееше извън предметите, извън хората, извън модата на преоблечените в хищна суета тела. Чувстваше се като... майка на три деца, с три брака зад гърба си. Жена, която очаква да сбъдне свободата си, свободата му, свободата им, като роди - този път - близнаци. Готова да стъпче всяка улика, клюка, подигравка, лоша мисъл и войнстващ предразсъдък.
И тръгна... със затаен дъх...
Походката й... най-дългото и красиво изречение.
(мой разказ от 2006 г.)
...
Такъв поглед не се понася леко. Този, който го пресрещне, може да долови непознати контури. Да измисли припев, спомен, вик, стих. Да попадне дори на себе си. Да отрони дума в тялото й. Да погуби нежността си в нея. Да отшуми. Да изчезне... С такъв поглед можеш да се прикриеш от целия свят. Да прикриеш последните си обещания. Да се запомниш в тялото й. Колкото и непоносим и невзрачен да си.
Пристигна наскоро в огромния град. Чувстваше се като неканен гост. Но анонимността и огромността я зареждаха с очакване. С намерен облик, смисъл. Паузи смелост. Жажда, улики.
Тя наблюдаваше и всяко наблюдавано се сгромолясваше в съзнанието й все едно провалил се участник в конно състезание, на когото залагаш всеки път, но той все не достига до финала.
Пропуснато предупреждение... Огромен град с търг на надежди.
Тя бродеше. Плавно. Сред мръсните улици. Присламчваше се. Болезнено. Бяло. Илюзии преследваха бързо изплъзващите се сенки в началото и в края на деня. Телом пребиваваше, телом преобладаваше... Рееше се. Из пространството на урбанистично размножения хаос от светлини и масивни сгради, проникващи погледи, разюздани автомобили - бягащи сенки, проблясващи в лъскавите витрини на мимолетното.
Минаваше покрай тук-там изоставените къщи - архив на избягалото време, и стерилните модерни сгради - развъдник на посткапиталистически демони. Привикваше към този хаос, обикваше го по-свой начин. Отливаше от сънищата си, за да оцелее. Очакваше правилния човек, чиито правила обаче да я извисят, а не сломят и принизят просто до една жена.
Тя можеше да се припознае в шума и в тишината, които понякога хармонично, а понякога и прозволно, предсказваха малките и големите събития на града, на отделният човек, на отделната съдба. Притежаваше пъргав ум, гъвкаво тяло и умела нежност. Походката й загатваше не дума, а изречение. Цяло изречение. Изречение, с което спокойно можеш да започнеш началото на роман, или най-малкото да приключиш роман.
Когато стъпваше по земята, стига да си я мяркал някъде и преди, можеше да предугадиш кога поставя акцент в изречението, и кога - не. Кога декламира, кога шепти, кога срича, кога чете... наум.
Увереност, но и плахо крачене. Леко смръщено лице - красива илюзия за концентрация и самопогубващо дълбокомислие. Походка, изобрязаваща невидимата фразеология на духа, който само малцина можеха да разгадаят, прочетат или разберат.
С години упражняваше силата на емоциите и чувствата си върху точно определени мъже...
Всъщност, никой не може да намери доказателства за истината за любовите, които ни сполетяват и които разпиляваме като тичинков прашец, опитвайки се да изобретим самоуверено живот-творба, да го превърнем в публикация, или в най-лошият случай - бестселър.
Колко от нас копнеят за невинен прочит на енциклопедията на желанията ни? Проиграна утопия? Дълъг поход към сърцата на другите, на... другия, на... другата. Проиграна утопия ли? Не, това би могло да ни се случи и да ни накара да забравим паролите, правилата, само ако наистина обичаме истински и желаем истински. Само ако наистина държим на себе си и забравим държавата и умореното щастие, с което ни дарява системата чрез развлекателната си индустрия.
Тя можеше да се настани съвсем удобно в някое подхвърлено насреща й клише - примерно "обикновена жена", и това не я притесняваше. Казваше, че знае своите цели и знае какво ще се случи след време с нея и хората, които я познават. Навремето й бяха казали, че притежава способността да "гледа" в бъдещето. И защо това да не е възможно, когато всяка обикновеност, или нормалност, е шанс да прозреш, да опитомиш свободата си. А в удобен момент да я пуснеш като див звяр.
Да знаеш кога точно започват контракциите на свободата. Кога свободата ще пропълзи от дълбините на тялото ти, от дълбините на твоята душа... Първият вик! Веднъж бе гледала по „Дискавъри” някакъв филм, в който експерти говореха, че при раждане жената преживявала състояние близко до... оргазма. Стори й се нелепо. Глупаво. Най-малкото защото експертите, които видя на екрана, бяха предимно мъже, а не жени. Просто има неща, за които дори и боговете не опитват да шептят, помисли си тя.
...
Обгърна с ръце корема си, бавно притвори очи. Зениците й цял ден попиваха образите на всекидневието. Погледът й се рееше извън предметите, извън хората, извън модата на преоблечените в хищна суета тела. Чувстваше се като... майка на три деца, с три брака зад гърба си. Жена, която очаква да сбъдне свободата си, свободата му, свободата им, като роди - този път - близнаци. Готова да стъпче всяка улика, клюка, подигравка, лоша мисъл и войнстващ предразсъдък.
И тръгна... със затаен дъх...
Походката й... най-дългото и красиво изречение.
(мой разказ от 2006 г.)
...
