Продължавам да чета книгата "Промяна" на актрисата Лив Улман. Нахвърлям се от време на време върху някоя и друга книга. Прелиствам страници. Особено когато разполагам с цялото време на света. Приятно изживяване. "Смятам, че сме склонни да преувеличаваме различията си. Да държим на тях, значи чисто и просто да класифицираме това, което вече е класифицирано в ущърб на всички", казва Улман. Само в едно изречение казва толкова много, че и едно стадо философи не могат да умозаключат подобна теза.
Всеки от нас се опитва да изтъкне различието си. Да дискриминира останалите, изпречвайки се пред погледите с характерни особености, с нестандартното си виждане и поведение. Да надскочи нечие очакване, това е почти наложително. Да се позиционира успешно в професия, в близкото си обкръжение. Да остави неизлечими следи, да бъде запомнен с нещо тотално различно в обществото. Но отдавайки значимото на различието, натъртвайки различието, всеки от нас престъпва нечия граница, прехвалвайки съзнателно или не персоната си. Самопривилегирова се, извеждайки собственият си образ отвъд статуквото, отвъд общоприетото.
Да покажеш различие, да докажеш различие на останалите. Колко вълнуващо, колко (пост)модернистично. И то в епохата на интернет разгула. В епохата на информационния терор. Във времето, когато смъртта и живота стоят плакатно, а смяната на роли през мрежовото общество сблъсква хиляди егоцентричности. Няма остра необходимост от уравниловка, от изличаване на различието. Но е факт, че класифицираното различие, опитите то да се явява ежесекундно на кастинги в ефира на масовото говорене, ни прави все по-безпомощни и отнема невинността на образа ни.
