"Има хора, за които животът е самотен и невъзможен извън "определената среда" и дращят и драпат само и само да влязат в нея; подлагат се на унижения и погубват душите си по пътя към цел, която не съществува", казва в автобиографичната си книга "Промяна" актрисата Лив Улман. Книга, излязла още през далечната 1977 година. Още съм в началото на книгата, но мислите и емоциите, които вълнуват Улман, са ми интересни. Защо ли ми се струва, че от многото дращене и драпане на доста хора у нас е възможно да настъпи тотално оглушаване. Такова масово драпане и дращане, че звуковото замърсяване убива сетивата ти, заглушава вътрешните и външните ти гласове. Такава целеустременост властва у мнозина. Такава безпардонност и саможивост, че ми се отщява да се адаптирам към стадото. Обстановката, в която се (само)толерира саможивото общество, в която то процъфтява, е тегава, болнава. Макар на някои да им се привижда като плодотворна, прогресивна, революционна, реформаторска. Корените на образите и събитията са мъртви. Случването на живота ни е обречено на подмолност, отсъствие на профилактика. Саможивостта е основен принцип, който издава кошмарността на пребиваването и оцеляването на духа в тази страна. Няма неопетнени, защото родиш ли се на нейна територия, ти си белязан завинаги с арогантността, цинизма, завистта, черногледството, късогледството, малоумието, малодушието...
Промяната ли? Това е клише в тълковния речник на българите.
Промяната ли? Това е клише в тълковния речник на българите.
...
