В тази държава би трябвало да се забрани да се живее въобще. Няма смисъл. По-добре да се направят по едни приказни гробищни паркове, украсени с рози, магарешки тръни, или там каквото има под ръка. Да се извикват един по един все още мърдащите и дишащите, да се настанят удобно в отреден парцел, за който предварително са си направили резервация, и толкова. Да си дойдат най-после нещата на мястото. Защото и без това в тази страна почти никой никога не си е и не е бил там, където трябва да бъде. Поне смъртта да ни е гарантирана. Когато животът ни е живот на косъм - нещо като полуживот, нещо като полусмърт. Нещо като нищо. Посред бял ден гърмят български гражданин в центъра на столицата на страна-членка на Европейския съюз. На 300 метра от мястото на покушението по същото това време министър-председателя на България пък провежда, представете си, среща с шефове на болници, за да разискват проблемите в здравеопазването. И какво от това? До този момент няма заловени лица за престъпното деяние, извършено по светло. Разпитват се свидетели. Привикват се босове от подземния свят. Прави се показно. Полицейски акции, разследвания, проверки... Разбираемо. Медиите все пак трябва да вкарат в употреба някаква налична информация. Властта трябва да покаже, че разполага с адекватни механизми за отговор на понякога неизбежното. Но какво от това? И за какво здравеопазване мислим, когато в тази държава ние сме си живи трупове, живеейки постоянно на ръба – в живот на косъм. Отсъствието на всякакви новини е по-лош вариант. Да, сигурно е така. Тишината в медиите е отрова, от нея падат рейтинги. Изпуска се вниманието на аудиторията, гладна за поредното зрелище на еднократна консумация. Убийство посред бял ден може да влезе в обичайната черна хроника на последната страница на вестник, или на титулната - за да се продаде светкавично тираж, а кръвожадническата журналистика само това и чака. Дебне по кьошетата на публичността за пореден инцидент, драма, травма в общественото тяло, тъй като перверзнически читателите (и зрителите) се нуждаят от поредната доза сензационност – почти венозно. Но от това настървено дебнене на новини нещо променя ли се? Не, напротив. Оказва се, че общественото (под)съзнание се изхранва от събитията около пореден некролог, отколкото от други много по-духовни и мащабни акции. И след като на почит у нас е не изкуството, примерно, нито пък кой знае колко се цени живота, а по-скоро смъртта – наистина по-добре би било да се забрани да се живее.
...
