Впечатли ме изказването на големият израелски писател Амос Оз, който гостува у нас по време на Панаира на книгата. Фигура, която от няколко години спрягат за Нобеловата награда за литература. За Оз основен проблем в човечеството ни е фанатизма във всичките му форми и проявления. А единствената противоотрова за него, е правенето на компромис.
Днес не става дума за сблъсък на цивилизации, за сблъсък на народи, а за „най-голямата и най-страшната болест на XXI век” – фанатизма. Сблъсъкът е между фанатиците и останалата част от населението на земното кълбо.
Фанатикът по своята същност, казва Оз, е „ходещ удивителен знак”.
Борбата на всеки един човек трябва да е свързана най-вече с изкореняването на фанатизма у всеки един от нас, казва простичко, но и остроумно писателят. С думи, които са съвсем близо до ума на всяко нормално същество.
Не по-малко интересни са разсъжденията му за отдалечаването ни от миналото, за забравата, за изличаването на паметта.
„Днес по целия свят тече огромно противоборство между културата и промиването на мозъци. Машината за търговска пропаганда постоянно ни заявява, че това, което имаме, е лошо. Добро е само онова, което не притежаваме. „Изхвърлете това, което имате, и си купете нещо ново”...
Това е посланието, което превзема милиони хора по света, потопени в зашеметяващата комерсиализация, деморализация, самозабрава, идеологически спорове и освирепявания.
„Тайното послание на тази комерсиална идеология гласи: „Миналото няма значение, то трябва да бъде забравено. Единственото важно е това, което виждате по витрините” – заключава Оз.
Машината провокира хората да действат машинално. Въздейства се по този начин най-вече върху младите, които търсят непременно новото, промяната, но не са склонни на компромиси – считат ги едва ли не за неморални. А не сме ли повечето възрастни като малките деца? Елементарничим, правим се на голямата работа, искаме да разглобим (или счупим) играчката на другарчето. Псуваме като каруцари, инфантилничим.
Ако съседите ни в блока вдигат шум, или ако са казали лоша дума по наш адрес, вдигаме шум до Бога. Не се примиряваме с чуждото – мнение, нагласа, емоция. С начините на живот на роднините си, на приятелите си, на... кого ли не. Нервната ни система не издържа понякога и при най-малкото съпротивление, когато станем неволни (или волни свидетели) на поведение, тотално разминаващо се с нашата представа за нормално (или алогично).
Безкомпромисничим, но твърде лабилни, пропускливи и пропукващи се отвътре станахме.
Амос пише увлекателни романи. С лекота. Макар някои да се подразнят, че главно през семейството отразява политическите проблеми в съвремието ни. Но е много прав, че тенденцията за промиването на мозъци, както и фанатизирането, са плашещи, ако не ги възпрем по някакъв начин.
Ние се превръщаме все повече във фанатизирани колекционери на мечти и себични идеи, на пристрастни очаквания. И в същото време зачеркваме с необяснима лекота спомените, отминаващото. Онова, което е било посято, за да оберем тук и сега плодовете му. Нямаме никакво търпение. Дори не берем плодовете. Не ги чакаме да узреят. Изяждаме ги още преди да са се появили на бял свят – с болестотворна ненаситност към бъдещето.
А колкото по-нетърпеливи към света и към себе си ставаме, струва ми се, че и толкова по-податливи на фанатизми ще сме. И толкова по-бясно ще ги възпроизвеждаме и консумираме. А с каквото пълним търбусите и душите си, такива и ще сме утре. Вторачили сме се във ВИТРИНИТЕ НА ЖИВОТА, податливи на саморекламиращото се зло – това съзирам във философията на Оз. И има реална опасност един ден да се огледаме в тези витрини, и да видим, че около нас бродят мнозинство от „ходещите удивителни знаци”, нали?
Или бъркам? Поправете ме, ако греша.
Днес не става дума за сблъсък на цивилизации, за сблъсък на народи, а за „най-голямата и най-страшната болест на XXI век” – фанатизма. Сблъсъкът е между фанатиците и останалата част от населението на земното кълбо.
Фанатикът по своята същност, казва Оз, е „ходещ удивителен знак”.
Борбата на всеки един човек трябва да е свързана най-вече с изкореняването на фанатизма у всеки един от нас, казва простичко, но и остроумно писателят. С думи, които са съвсем близо до ума на всяко нормално същество.
Не по-малко интересни са разсъжденията му за отдалечаването ни от миналото, за забравата, за изличаването на паметта.
„Днес по целия свят тече огромно противоборство между културата и промиването на мозъци. Машината за търговска пропаганда постоянно ни заявява, че това, което имаме, е лошо. Добро е само онова, което не притежаваме. „Изхвърлете това, което имате, и си купете нещо ново”...
Това е посланието, което превзема милиони хора по света, потопени в зашеметяващата комерсиализация, деморализация, самозабрава, идеологически спорове и освирепявания.
„Тайното послание на тази комерсиална идеология гласи: „Миналото няма значение, то трябва да бъде забравено. Единственото важно е това, което виждате по витрините” – заключава Оз.
Машината провокира хората да действат машинално. Въздейства се по този начин най-вече върху младите, които търсят непременно новото, промяната, но не са склонни на компромиси – считат ги едва ли не за неморални. А не сме ли повечето възрастни като малките деца? Елементарничим, правим се на голямата работа, искаме да разглобим (или счупим) играчката на другарчето. Псуваме като каруцари, инфантилничим.
Ако съседите ни в блока вдигат шум, или ако са казали лоша дума по наш адрес, вдигаме шум до Бога. Не се примиряваме с чуждото – мнение, нагласа, емоция. С начините на живот на роднините си, на приятелите си, на... кого ли не. Нервната ни система не издържа понякога и при най-малкото съпротивление, когато станем неволни (или волни свидетели) на поведение, тотално разминаващо се с нашата представа за нормално (или алогично).
Безкомпромисничим, но твърде лабилни, пропускливи и пропукващи се отвътре станахме.
Амос пише увлекателни романи. С лекота. Макар някои да се подразнят, че главно през семейството отразява политическите проблеми в съвремието ни. Но е много прав, че тенденцията за промиването на мозъци, както и фанатизирането, са плашещи, ако не ги възпрем по някакъв начин.
Ние се превръщаме все повече във фанатизирани колекционери на мечти и себични идеи, на пристрастни очаквания. И в същото време зачеркваме с необяснима лекота спомените, отминаващото. Онова, което е било посято, за да оберем тук и сега плодовете му. Нямаме никакво търпение. Дори не берем плодовете. Не ги чакаме да узреят. Изяждаме ги още преди да са се появили на бял свят – с болестотворна ненаситност към бъдещето.
А колкото по-нетърпеливи към света и към себе си ставаме, струва ми се, че и толкова по-податливи на фанатизми ще сме. И толкова по-бясно ще ги възпроизвеждаме и консумираме. А с каквото пълним търбусите и душите си, такива и ще сме утре. Вторачили сме се във ВИТРИНИТЕ НА ЖИВОТА, податливи на саморекламиращото се зло – това съзирам във философията на Оз. И има реална опасност един ден да се огледаме в тези витрини, и да видим, че около нас бродят мнозинство от „ходещите удивителни знаци”, нали?
Или бъркам? Поправете ме, ако греша.
...
