петък, 20 март 2009 г.

ИНТЕРВЮ С КОЛЬО КАРАМФИЛОВ






Художникът Кольо Карамфилов:   

КУЛТУРАТА НИ Е В ТУПИК

Хората у нас смятат, че са прецакани
 и никой не прави нищо за никого


Кольо Крамфилов е един от най-популярните съвременни автори у нас. Сценограф, скулптор, живописец, график, илюстратор. Роден в Пловдив през 1963 г., там завършва и специалността сценография. Има над 50 самостоятелни изложби. Основател е на групите за неконвенционално изкуство „Ръб" и „Диско 95". Носител на Гран при от Първото международно бианале на графиката в София. Работил е с театрални режисьори за постановки в Русия, Румъния, Украйна. Художник на филмите „Хълмът на боровинките" на Александър Морфов и „Пазачът на мъртвите" на Илиян Симеонов. Илюстрира множество книги, сред които на писателят Людмил Станев и поетът Елин Рахнев. Наскоро откри експозицията „Post" в пловдивската галерия „P.A.R.K", създадена през септември 2008 г.

- Г-н Карамфилов, всички са притиснати от световната криза, а у нас аукционите си вървят с пълна сила, откриват се самостоятелни изложби. Чу се дори, че сте продали цялата си изложба само за ден. Как да си го обясним?

- Това са слухове. Изложбата ми включва 9 картини и 11 скулптури. Една от картините подарих на сина си. Откупиха се 3 платна и една глава, това е истината.

- Откупки по време на криза, не е лошо?

- Ще трябва да наведем глави, докато отмине бурята. Няма как. Слава богу, към работите ми има интерес от мои стари колекционери. Но за разлика от миналата година, сега цените падат. На предишната ми изложба се продадоха почти половината от работите ми. Един приятел ми каза: „Щом толкова лесно се купуват, вдигай цените!" Предпочитам да не губя лесно картините си и ако трябва да си стоят по-дълго при мен. За радост имам приятели, които са безкрайно търпеливи към хулиганщината в изкуството ми.

- Разкажете ни повече за галерията?

- Тя е съвместен проект с трима мои приятели. Заиграхме се на темата да направим пространство за изкуство. Името е закачка, но „парк" буквално значи озеленяване. Търсим озеленяването на душата, на сърцето на гостите на галерията. Не знаем колко време ще продължим. Но от септември, когато се откри, до сега сме реализирали голяма част от продукцията на колегите. Пълни ми се сърцето, че мога да им помогна.

- Изложбата носи името „Post" или „След".

- Да се замислим какво остава от нас след нас. Имаше намигване към Вазарели, към Ротко, към младия Пикасо. Изложбата е като филм, като спектакъл. Един актьор си отива, и който и да го замести, вече няма да е същото. Искам да е като на кино. Филмът свършва, актьорите се пръскат, и това е. Както е с моста. Ако няма част от него, губи здравината.

- Защо съчетавате скулптури и картини?

- Главата създадох, защото е вместилище на всичките ни дивотии, мисли, морал, цензура. Всичко е там. Сам си направих каменна публика. Те гледат във всички посоки. Най-голямата ми картина се казва „Урок по плаване". Ако Моисей е имал божията сила да отвори Червеното море и да поведе народа си, ние тая сила я нямаме. Не е зле да се научим да гребем. Няма друг вариант.

- Разшифровайте някое от платната си?

- Например картината за семейството. Тя е с два ключа. Между тях е яйце, в което се вижда бъдеща чайка. Родителите си мислят, че ще отворят вратите на детето, ще го научат как да гледа на живота. Но то е друго. То не е ключалка, то е пиле! Ще си излети. Никой не знае какво създава, въпросът е да му даде свободата да бъде това, което е.

- Как се преживява като художник у нас?

- У нас има запушени канали на дишане в системата на културата. Страшен тупик, мисля, че на родопски значи затворена улица.

- По коя Улица ще поемем тогава?

- Към Европа... Имах успешни изложби в Испания, Германия. Мисля да замина пак.

- А със сценографията как сме?

- Поприключих с нея. Театърът временно не е моето място. Художникът е свободно, тичащо животно. Няма команди от ляво и от дясно. Колективната работа ме кефи, но за известно време. Тя ме ъпгрейдва. Помага ми да изляза от рутината. Когато остана дълго сам, винаги влизам в някакъв общ проект, за да ми се размърдат малко сетивата. Ние не комуникираме с Европа. Чакаме я сама да дойде. Не, няма да дойде. Каква беше тази истерия срещу Давид Черни? Боза е цялата му инсталация, но Черни отиде при Европа, а не тя при него. Давам такъв пример за пичовско нахалство. Не сме само ние избъзиканите, имаше и други.

- Как оцеляват обаче колегите ви?

- Знам художници, които са рисували картини, държали са ги, но като страдат от безпаричие и нямат средства за нови платна, рисуват върху старите. Така изчезват цели етапи. Дано един ден се намери някой, който да ги изследва пласт по пласт. Много трудно се оцелява като артист и художник в съвременна България. Искат се зъби, нокти и лакти. Например в истинския баскетбол не може да се играе само с ниски топки. Това ще е пинг-понг, а не баскетбол!

- Съпруг сте на Лиза Шопова, дъщеря на големия актьор Наум Шопов. Как бихте коментирали скандала около спирането на представлението „Крал Лир" в Народния театър?

- Само ще кажа, че „Крал Лир" е от последните театрални чудеса в България. Културно престъпление е да бъде спирано. Няма да извадят от афиша безкрайните пиеси на бездарници от театъра, които кибичат с години там, а тази. Пиесата явно е технически тежка за поставяне. Към такива представления трябва особено отношение. Но на мързеливия българин му е сложно да направи нещо трудно. Жалко за великолепния спектакъл.

- Кои хора ви поддържат духа?

- Късмет е, че познавам писателя Людмил Станев и поетът Елин Рахнев. Толкова са упорити в гоненето на личната си крайност и себенамиране. Аз се считам за лапе, за 45-годишно лапе. И тези мои приятели са едни големи лапета, щастлив съм, че ги познавам!

- А кое за вас е отживелица?

- Отживелица е неумението да напоим алеите си. А алеите са пътеките, по които ходим. Отживелица е, когато хората знаят, че алеите им трябва да се поливат, но не ги поливат. Просто защото другите около тях са забравили да го правят. Този народ живее в огромна отживелица! Защото никой не иска съзнателно да напои поне едно дърво от пътеките, по които ходи. Отживелица е това, че хората смятат, че са прецакани. Никой не прави нищо за никой. Забравили сме, че всичко е скачени съдове. Ако ти вземеш от мен, аз ще взема от теб. Няма начин. Себедостатъчността е отживелица.

интервюто взе Петър Петров

в-к "Политика", 20 март 2009 г. 


бележка под линия - Спомням си, че тогава се постарах да публикувам две интервюта с Кольо Карамфилов. Те бяха извадени от запис на няколкочасова наша среща. Едното излезе в "Монитор", а другото - в "Политика". Не исках да спестя на аудиторията ценните му размишления. Затова направих този експеримент, използвайки по-голям обем печатни издания. Видяхме се в едно заведение, което се намира в парка "Заимов". Там проведохме разговора. Възхитих се на неговата духовитост и нестандартен артистизъм. На харизматичността и енергичността му. На боравенето му с думите. На рисунките, които правеше, докато говорихме и възбудено анализираше и ми дешифрираше. Много от споделеното така и не попадна на страниците. Никога няма да забравя тази Среща. Поклон пред паметта, таланта и високата му душа. (2014)

...