Културологът Владислав Тодоров:
МИНУТНАТА СЛАВА
Е КОНЮНКТУРНА РАБОТА
Петър Петров
Kултурологът Владислав Тодоров е роден през 1956 г. в София. Завършва ВИТИЗ през 1982 г. Защитава дисертации по изкуствознание към БАН (1987), и в Пенсилванския университет (1996), където преподава и до днес културна история на Русия и Източна Европа, тероризъм и медии. Тодоров е един от основателите на известния у нас кръг "Синтез". Един от учредителите е и на Демократи за силна България. Обича да публикува есета и статии за съвременна култура, кино и театър. Срещнахме се по повод финализирането на филма "Дзифт" по едноименната му книга, написана в жанра "черен роман". А и беше любопитно как се променят културните навици и политическите възгледи на един българин, за когото няма никакви териториални и духовни бариери.
- В момента довършвате заедно с режисьора Явор Гърдев филма "Дзифт" по едноименния ви роман. Казвате обаче, че това не е екранизация, а филмът се различава от книгата. Защо?
- Екранизацията е мързелив жанр. Разиграват ни литературата, за да не я четем, нещо като анотирана книжка с мърдащи картинки. Киното и литературата са две напълно различни изкуства, ползват различни средства, за да разказват своите истории, да формират и поднесат посланията си. Това са два различни проекта, наречени с името "Дзифт" - езиков и визуален. Във филма всичко е подбрано и направено с оглед на това, което се вижда, включително и това, което се говори в него. С Явор Гърдев променихме доста неща в историята, включително финала. Често се е случвало с екранизациите на черни романи. Черният филм или ноарът е жанр с доста силни визуални характеристики, някои от които целенасочено следваме, други не. Изгледахме заедно доста такива филми и се надявам нашият опит да получи добри отзиви.
- Откъде идва интереса Ви към черния роман и към черното кино?
- Стана някак естествено, с четене на американски романи от 30-те и гледане на американски филми от 40-те, базирани на тези романи. Постепенно интересът ми стана методичен. Започнах не просто да се забавлявам, а да изучавам материята, да проследявам експанзията на ноара в социалното кино, научната фантастика, психотрилъра. Включих "черна материя" в някои от курсовете, които преподавам. Учил съм се от строителите на черния роман, но най-вече от два романа на Джеймс Кейн - "Двойна осигуровка" и "Пощальонът винаги звъни два пъти." Тези романи влияят пряко на Камю при писането на "Чужденеца." С екранизацията на "Пощальона" дебютира Висконти в зората на италианския неореализъм.
- Как се разполага един такъв сюжет в контекста на родното кино?
- "Дзифт" трябва да се помести в една дълга литературна и филмова традиция като заедно с това служи на своя собствена, българска задача. В този смисъл, нашият филм представлява съзнателно търсена жанрова комбинация от ретро-соц и нео-ноар. Намерението е да се реализира атракционно пътуване назад във времето към една вече разпиляна българска социалистическа действителност по жанровите закони на черния филм. Диалогът е бърз, изострен, афористичен. Пружината на действието е натегната до скъсване, жената е фатална, а мъжът обречен.
- Вие сте от 17 години в САЩ, преподавате в Пенсилванския университет. Занимавате се с теми като медии и тероризъм, сравнителна литература, съсредоточавате идеите си в есеистиката и публицистиката. Къде се чувствате най-вътре в нещата, както се казва?
- Като погледна назад виждам, че не се задържам дълго върху едно и също нещо. Последният пример е проектът "Дзифт". Той идва да прекъсне едно сравнително дълго писане на научни и публицистични книги, повечето от тях публикувани в България и една в САЩ (бел. ред. - става дума за книгите - „Адамов комплекс" и „Малък парадокс за театъра" и публикуваната в Щатите „Red Square, Black Square: Organon for revolutionary Imagination"). Освен това първите си прозаически опити направих не на български, а на английски език. Не мога да кажа какво точно ме накара да дебютирам в художествената проза, доскоро нещо немислимо за мен, нещо съвсем чуждо. Изглежда английският език, моят чужд език, либерализира представите ми за собственото ми писане до степен, че най-спонтанно се одързостих да напиша роман.
- Какво е небходимо на един пишещ човек, за да влезе в литературния канон? Изкушен ли сте от масовия успех, славата, тиражирането на името Ви?
- Старая се да пиша без оглед на успеха тук и сега, така пишех преди промените в България - без оглед на това дали ще мога да публикувам. Така се старая да пиша и сега. Петнадесетминутната слава е доста конюнктурна работа. Тя иска грижи, които аз не полагам. Медалите, раздадени по времето на тази слава са тиквени и бързотленни.
- По стечение на обстоятелствата ли писател и философ като Вас се занимава с кинематография?
- Театърът и киното са ми заложени в образованието, завършил съм ВИТИЗ. Дълго време след това се занимавах със съвършено други неща, с радикални идеологии, конспиративни движения, политическа философия. Връщането ми към това, което някога съм учил, стана наскоро в Америка, съвсем неусетно, по дилетантски, с гледане и четене за удоволствие, а не с цел работа. И постепенно удоволствието стана работа.
- Какви са филмите, които оставят отпечатък у Вас и какво ви се иска да постигнете, да поднесете с "Дзифт"?
- Ноарът има интересна, даже многозначителна история за човек, който идва в САЩ от Европа с културни амбиции. Това е жанр, изобретен от група европейски кинематографисти, избягали в Америка по време на войната, такива като Фриц Ланг и Били Уайлдър. Една цяла бежанска група режисьори, художници и оператори започват да търсят възможности за реализация в Холивуд и я намират в така наречената втора или "Б" категория филми. Категория "А" или суперпродукциите остават затворени за тях. Въпросната категория "Б" възниква в 30-те. Тогава, за да засилят ходенето на кино, студията започват да прожектират безплатно към главния филм втори, бързо и евтино произведен, но силно занимателен филм, предтечите на трилъра. В началото на 40-те, в категорията "Б" нахлуват европейците и я превземат като я зареждат с мощен артистично визуален стил. Така се ражда цяла стихия от "Б" филми с огромен принос в историята на американското, а после и на световното кино. Черният филм има два основни източника - американският криминален роман на 30-те и изобразителните похвати на немския експресионизъм в киното и визуалните изкуства на 20-те. Черният филм се ражда от срещата на знаменития "Доктор Калигари" с "Черната маска" - американското списание, в което започва публикуването на черни комикси, съчетани с "твърдо сварените" криминалета на Хамет и Чандлър. Ако сте гледали "Криминале" на Тарантино и "Син Сити" на Родригес и Милър, вие сте гледали едно удивително припомняне на началата на ноара. Това са два ярки примера на съвременния нео-ноар, в който жанр работят много други режисьори като братята Коен, Уачовски, Гай Ричи. В този жанр дебютират Кубрик и Ларс фон Триер.
- Кой подкрепи финансирането на филма и срещнахте ли трудности?
- Националният филмов център и БНТ. Кандидатствахме на общо основание, получихме субсидията и се движим в срок.
- Вие живеете в друга държава, с други особености на местния манталитет, приспособили сте се към друга система на активен професионален и личен живот. Каква е цената за всичко това?
- За цената още не съм си дал сметка, доколкото животът ми сред другите продължава.
- Ясно е, че човек попадне ли на друга територия, веднага му се налага да преодолява т.нар. културен шок. Вие как го преодоляхте?
- Трябваше в много отношения да се пречупя, но не е дошло времето да говоря за това.
- Вече сме в началото на 2008-ма година. Кое е първото нещо, което ще пожелаете на нашите читатели? Нуждаем ли се от умствен софтуер, чрез който да подредим житейските си принципи?
- Мисля си, че е дошло време да си дадем сметка за това какво точно се случи с българската култура в годините на прехода, че днес тя извиква по-скоро жалост отколкото реален интерес. В България интересът към българската литература и кино е критично нисък. Поради липса на зрители и читатели, националната ни литература и киното не могат да се състоят дори вътре в страната, а да не говорим извън нея. И в този смисъл можем да си пожелаем през новата година повече български читатели и зрители за българката книга и филм, защото силната култура е взаимодействие в националната общност, а не самоцелно продуцирани шедьоври.
Интервю с Владислав Тодоров, сценарист на "Дзифт", публикувано във в-к "Политика" на 4 януари 2008 г.
...
