Ако сте живели един-единствен ден,
то сте видели всичко, казва Монтен,
единият ден е като всички други.
Съгласен съм, но защо все пак
така и не успях да видя днес
как се разплаква от нищото,
от нищото как се разсмива,
от устните как маха троха,
как крещи ѝ се от радост,
а и секундата, в която тя
се смълчава и заспива?
Знам, че е късно,
късно е, знам.
И срам - не срам,
все пак ще попитам.
Затварят се бавно вратите,
чува се връзката с ключове.
Дано не е нахално от моя страна,
но... как да го кажа... може ли пак?
-
