Вчера синът ми си изгуби личната карта някъде в центъра, докато бил с приятели. Питал на няколко места дали я е забравил, но без резултат. Днес на вратата ни позвъня скромно и вежливо младо момче, което я намерило и дойде лично до адреса ни да я върне. Учи за архитект. Живее в квартал Лагера, но решило да дойде до Младост. Не знаех как да му се отблагодаря за човешкия жест и за да не го бавя му подарих... един шоколад и книга. Попитах го преди това дали обича поезия. Щях да му дам от сърце пълен комплект мои стихосбирки. Не му допадала толкова поезията, но четял фантастика. И тъй като нямам фантастика, гледах по рафтовете на библиотеката ми и окото ми се спря на писмата на Рубенс. Можеше да са му любопитни. Друга епоха. Друг начин на изразяване. Все едно да надникнеш в чата на Рубенс :)) Пожелах му всичко най-добро и му благодарих още веднъж за постъпката. Защо ви споделям това? Месеци наред протестирам срещу бандата нахалници, узурпирали политика, прокуратура, бизнес, икономика, медии у нас, но в очите на това свястно момче, бъдещ архитект, видях другото лице на България. Не уродливото, а одухотвореното, мъдрото, добронамереното и искреното лице на България. Реших да разкажа за тази светла случка, защото пошлотията и без това краде от времето ни и тормози ежедневно сетивата ни, поне добрите примери да ни бодат очите. Няма да ви кажа как се казваше момчето, защото не е и необходимо без негово съгласие, но... аз лично никога няма да забравя името му. Ще го запомни и моят син.
-
