Стъмни се.
Нощта е ласкава.
Не е сърдита на никого.
И на вечно закъснелите
от сметоизвозването
за попрепълнените
с непотребни думи
контейнери за смет,
които разнасят мирис,
не е чак толкова сърдита.
Дъщеря ми си сънува отдавна,
брат ѝ близнак все още е буден
и краде минути, за да си догледа
поредната серия от любим филм.
На четиринайсет се учиш как
да развиеш до съвършенство
таланта за крадене на време.
Как да нарушаваш възпитано
неписаните закони на вечното,
или как да играеш по правилата,
но така, че да причиняваш нови.
А аз си мисля как ли се чувства
пейката картина, която заснех
днес, докато си пиех кафето,
а есенните листа по нея
я защитаваха като
произведение
на изкуство,
за да не
седна.
Дали след мен
някой все пак не е седнал
и унищожил живата картина?
Или си е непокътната. Но сама.
Самотничат ли нощем в цял свят
картините из всевъзможни галерии?
Тъжни ли са без очите ни? Спят ли?
Някой познава ли спящи картини?
Изкуството сънува ли?
Кога? Какво? Кого?
Сънувам ли вече,
докато пиша
този стих
лично
за теб?
А дали ти мен не сънуваш...
-
