ВЪПРОС НА ВЪПРОСИТЕ

Помня как дъщеря ми като по-малка
веднъж излизайки от училище
и виждайки други родители,
чакащи децата си отпред,
ме попита с тънка тъга:
тати, аз на кого
да казвам
мамо?

Този въпрос е от въпросите,
които вървят по петите ми отдавна.

Подозирам, че всеки има въпроси,
които като неуморна сянка
го преследват с месеци.

Те са и като процеп
в язовирната стена.

Синът ми вероятно отлага
да ми го зададе очи в очи.

А и ако ме попита, за по-лесно
ще отговоря на въпроса с въпрос.

Вече са на четиринайсет
и им драскам с моите.

Всеки си се е скрил
зад високия зид
на готовите
отговори.

На завет.

Без завещание,
с което да се дуе.

Друг на мое място
би тръгнал на лов за
няколко бързи и зрели,
но на мен ми е по-интересно
да наблюдавам онази там пчела
в работното ѝ време, която кацна
преди малко, за да събере прашец.

Завиждам ѝ. Въпроси не я терзаят.
Едва ли в кошер укрива отговори.

Всеотдайна е. И откровена.
Личи ѝ. По пърхането...

Ще кажат, този съвсем изтрещя,
щом се заглежда вече и по пчели.

Но с риск да кажа нещо скандално,
все пак ще го кажа, макар и с риск.

Така, както го прави една пчела
никоя друга не може, никоя...

-