ДО СОЦИАЛНИТЕ

Не ме бива
в задаването на въпроси,
нито в симпатичните отговори.

Ухажва ми се мълчаливо сянката ти,
която се блъска упорито в другите.

Допива ми се тъгата в очите ти.

Изтрива ми се с устни
безкрайната усмивка,
с която отмъщаваш
на самодоволното
живеене наоколо.

Отплесва ми се по гърдите ти,
забравили хаотичните движения
на ръцете ми, търсещи уютен дом.

Не е ли див парадокс - жив съм,
притежавам собствен дом,
но с всеки следващ ден
съм все по-бездомен
и по-бездомен.

Ръцете ми вече оглавяват
класацията по бездомност,
след като те срещам случайно
само веднъж или не повече
от два пъти в годината.

Подадох оплакване до социалните.

-