Има хора, родени да събират погледи в себе си.
Покосяват не само с чар на душата,
но и с наистина неустоим интелект.
Дори изпусната от тях реплика
може да ти подскаже смисъла
на човешкото съществуване.
Думите и мълчанията им
са овкусени различно.
Друго е ускорението
на свободата и
мечтите им.
И те плачат.
И те се смеят.
И те крещят -
отвътре-навън,
или отвън-навътре.
И те си имат свои тайни.
И те си имат пикове и пропадания.
И на тях им причернява пред очите.
И те си имат навици и приумици.
И те са от плът и кръв.
И те вдишват и издишват.
Но различно, различно...
Те са по-вечни от вечността.
Защото винаги са в крак с времето.
И с една крачка пред безвремието.
Колкото и да не ви се вярва.
Те са първият и последният човек едновременно.
Влюбват извън рекламното време на любовта по света.
Те са твоят малшанс да бъдеш
тотално романтичен.
Без да се срамуваш.
Те са повод да избуташ
още един ден на тази планета.
Тежко престъпление срещу човечеството
би било да не напишеш и ред за тях.
Дори и да си разпилял всичките си думи
само допреди ден-два, или допреди минута.
Те са тревата, която ражда капки роса,
за да има в какво да се огледаш,
докато всички останали спят
Те не съзнават,
че могат да предизвикат поезия,
да утаят поезия в нас и в останалите.
Нито имат вина за това.
Те пораждат поезия
извън самата поезия.
Има такива хора. Меко казано хора.
Меко казано... Познавах такъв човек.
/из "Твърде лично" - вече под формата на стих/
-
