Да разполагаш със себе си
в насипно състояние.
Да знаеш,
че единственото ти имение
е отсъствието на имение, в което
с усмивка и мека ирония да засаждаш
по няколко метафори в денонощието.
Единственото ти мнение
е отсъствието на мнение.
Да си име в името.
Споделен на всеослушание
копнеж, вятър в косите й.
Безобидно многоточие
в края на изречението.
И нищо друго.
Да срещнеш в полезрението си човек,
за когото не си и подозирал,
че е съществувал
само допреди
минута, час,
месец-два.
Да отключи сетивата ти
по специален начин.
Без да подозира.
Да стопли смисъла.
Да те сдобри с човечеството.
Да попадне в душезрението ти такъв човек.
И душата ти
да зрее,
да зрее...
/из "Твърде лично" - вече под формата на стих/
-
-
