30 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Когато бях дете в комунизма,
по терасите на блоковете
имаше дежурни зяпачи.

Днес няма жива душа,
терасите са пусти,
а зяпането вече
е виртуално.

Терасите
са изплезени
самотни езици
на безвремието.

Архитектите би трябвало
да ги изключват от проектите си.

В комунизма от тях хулиганската
хвърляхме пликове с вода
по случайни минувачи.

Играехме на стъклени топчета,
събирахме си картинки от дъвки.

Момчетата стреляха с прашки
или фишеци по горките врабчета,
а момичетата скачаха на ластик,
колекционираха салфетки,
попълваха лексикони.

Днес врабчета няма,
а ластиците са заменени
с ходене на канго тренировки
със скъпарски джъмпс обувки.

Днес се стриймва, лайква, селфничи,
казва се здр вместо здравей,
и кпр - вместо какво правиш,
не ти дреме, че душата ти
дреме в интернет
касапници.

В комунизма
си пишехме любовни писма
и чакахме с дни, за да извадим
с треперещи пръсти белия плик
от пощенската кутия на сърцето си.

Днес чатим като словесни наркомани
и играем сръчно с душите си
за многократна употреба.

И все вземе, че се намери
някой досаден постмодерен поет,
който да остихотвори неостихотвореното,
да одухотвори неодухотвореното,
но и да оскучи неоскученото.

И читатели на поезия,
казват, намират се
все още...




-