СКЪСАН ДЖОБ

Жена на години обикаля,
оглежда се и плахо се навежда
за пръснати по земята кестени.

Буди подозрение, че
едва ли не върши нещо
извънредно неуважително.

Престъпление срещу природата,
което подлежи на строго наказание.

Все едно е джебчийка, която
бърка с трепереща ръка
в джоба на времето,
за да си вземе
десетина
кестена.

И аз се чувствам така, когато
се навеждам да си взема дума,
изпаднала от нечий скъсан джоб.

Или когато обирам по тротоарите
счупените на малки парчета
от някой пореден скандал.

Понякога ми попадат
и цели изречения.

Спасявам и тях.

Защо си мислите
пиша толкова неподражаемо
за прасците ѝ, за очите ѝ на врабче,
за скулите и кръвоносната ѝ система?

Защо си мислите тя гледа на мен като
на таен пристан след дълго плаване
в откритото море на скучния ден?

Така, както един поет приютява
никой друг не може, никой друг.


-