Множенето на автомобили, което се вижда с просто око пред всеки жилищен
блок, поне в по-големите ни градове, доказва само едно - УМНОЖАВАМЕ
САМОТАТА си от ден на ден. Ставаме доброволно и неусетно все
по-асоциални и по-отчуждени. Все по-инфантилни и анонимни.
Това си мислех, докато пътувах в метрото и наблюдавах хората насядали плътно един ДО друг, или правостоящи, но допрели или доближили тела. Не работеше климатика, беше задушно, нетърпимо, но... някак сплотено, взаимно, човешко. Така необходимото самообучение по емпатия в реална среда.
Да, живеем днес задъхано и невротизирано, но усещането ми е, че все по-СРЪЧНО намираме начини да се отдалечаваме един от друг. Да не усещаме топлината или миризмата на телата си, да не чуваме дишането и гласовете си. Не изпитваме ГЛАД за социалност какъвто сме имали като човешки индивиди довчера. Или съвсем се е видоизменило или атрофирало социалното ни чувство, копнежа ни по заедност.
Масовото каране и истерично купуване на коли е просто пример. Огледайте се. Най-вече около софийските блокове. Истински автопаркове. Какво чак толкова налага да използваш автомобил? Нещо неотложно, жизненоважно?
Та си мислех в метрото, сред задуха, сред другите пътници, сред гласовете или мълчанията им дали да се перчиш с бричката си там горе, по асфалта, не е всъщност отчайващата самозаблуда, че си част от цялото, част от съществуването. Моето лично мнение е, че да не пътуваш с градския транспорт с години, а предимно сврян в личната си ламарина е полуосъзната и нахална проява на ДРЕБНАВ ЕГОИЗЪМ.
То е опасното и нихилистично изкушение да се отдръпнеш, да си насаме, да се изолираш от останалите, като се натикаш в автомобилното ТУЛОВИЩЕ. За да се придвижиш колкото се може по-бързо до дома или до работата? Или да отпрашиш нанякъде в почивните дни, само и само обаче да не те пресрещат постоянно досадни тела, досадни гласове и досадни миризми на случайни хора?
Илюзия за заедност са магистралите, пътните настилки, задръстванията в пиковите часове. Влезем ли в кола, ние обявяваме нежеланието си за общуване с други човешки същества, нарцистичното удоволствие да покажем, че разполагаме с един каприз на времето в повече и шофирайки можем “да си свършим работата” бързо, лесно и без излишно туткане.
Тази ВСЕОБЩА БЪРЗАНИЦА ми е смешна, но и ме натъжава. Не ми е разбираема. Какво толкова наложително има, че да се крием по автомобилите и надуваме газта?
АГРЕСИЯТА по пътищата у нас е още едно доказателство за непоносимостта помежду ни, за садистичното ни удоволствие да се саморазправим при всеки удобен случай с някой, който ни се пречка пред очите, едва ли не обидени на цъкащия часовник на времето, което изтича и ни остава все по-малко и по-малко. Като че ли някой ни е заразил ЕГОТО и ни диктува да изпреварим непременно другия, да стигнем първи донякъде, дори рискувайки живота си и този на още хора, ама само и само да не се минем...
Какво има да му се бърза в това и без това прецакано общество, питам аз, в това общество на майсторското прецакване? Всички се минаваме, не се ли вижда? Живеем ПРЕЦАКАНО. До един. Прецакването е неписан закон на ежедневието ни. Закъде сме се разбързали? Събуждаме се прецакани, заспиваме вечер прецакани. А се прецакваме и умножаваме самотата си, лицемерността си, защото отглеждаме и сме с НЕВЪЗПИТАНИ ДУШИ.
Ние не умеем и не желаем да сме заедно. Не се дишаме. Не се виждаме. Не се чуваме. Не се обичаме. Не ни е и до влюбване. Ние просто бързаме занякъде. Бързо се намразваме. Още преди да сме си позволили да обикнем човешките същества до и около нас. ЖИВУРКАМЕ си в прецакано общество, с невъзпитаните души в телата ни, и не ни пука. Това е скръбното ми прозрение. Дори и с леко преувеличение.
Метрото е шанс да се огледаме, да се доближим, да се помиришем, да срещнем гласовете на другите, да изпитаме и доразвием емпатията си. Да осъзнаем поне за едно пътуване време, че сме ЕДНО ЦЯЛО, а не сбирщина от единаци на тази планета.
Това си мислех, докато пътувах в метрото и наблюдавах хората насядали плътно един ДО друг, или правостоящи, но допрели или доближили тела. Не работеше климатика, беше задушно, нетърпимо, но... някак сплотено, взаимно, човешко. Така необходимото самообучение по емпатия в реална среда.
Да, живеем днес задъхано и невротизирано, но усещането ми е, че все по-СРЪЧНО намираме начини да се отдалечаваме един от друг. Да не усещаме топлината или миризмата на телата си, да не чуваме дишането и гласовете си. Не изпитваме ГЛАД за социалност какъвто сме имали като човешки индивиди довчера. Или съвсем се е видоизменило или атрофирало социалното ни чувство, копнежа ни по заедност.
Масовото каране и истерично купуване на коли е просто пример. Огледайте се. Най-вече около софийските блокове. Истински автопаркове. Какво чак толкова налага да използваш автомобил? Нещо неотложно, жизненоважно?
Та си мислех в метрото, сред задуха, сред другите пътници, сред гласовете или мълчанията им дали да се перчиш с бричката си там горе, по асфалта, не е всъщност отчайващата самозаблуда, че си част от цялото, част от съществуването. Моето лично мнение е, че да не пътуваш с градския транспорт с години, а предимно сврян в личната си ламарина е полуосъзната и нахална проява на ДРЕБНАВ ЕГОИЗЪМ.
То е опасното и нихилистично изкушение да се отдръпнеш, да си насаме, да се изолираш от останалите, като се натикаш в автомобилното ТУЛОВИЩЕ. За да се придвижиш колкото се може по-бързо до дома или до работата? Или да отпрашиш нанякъде в почивните дни, само и само обаче да не те пресрещат постоянно досадни тела, досадни гласове и досадни миризми на случайни хора?
Илюзия за заедност са магистралите, пътните настилки, задръстванията в пиковите часове. Влезем ли в кола, ние обявяваме нежеланието си за общуване с други човешки същества, нарцистичното удоволствие да покажем, че разполагаме с един каприз на времето в повече и шофирайки можем “да си свършим работата” бързо, лесно и без излишно туткане.
Тази ВСЕОБЩА БЪРЗАНИЦА ми е смешна, но и ме натъжава. Не ми е разбираема. Какво толкова наложително има, че да се крием по автомобилите и надуваме газта?
АГРЕСИЯТА по пътищата у нас е още едно доказателство за непоносимостта помежду ни, за садистичното ни удоволствие да се саморазправим при всеки удобен случай с някой, който ни се пречка пред очите, едва ли не обидени на цъкащия часовник на времето, което изтича и ни остава все по-малко и по-малко. Като че ли някой ни е заразил ЕГОТО и ни диктува да изпреварим непременно другия, да стигнем първи донякъде, дори рискувайки живота си и този на още хора, ама само и само да не се минем...
Какво има да му се бърза в това и без това прецакано общество, питам аз, в това общество на майсторското прецакване? Всички се минаваме, не се ли вижда? Живеем ПРЕЦАКАНО. До един. Прецакването е неписан закон на ежедневието ни. Закъде сме се разбързали? Събуждаме се прецакани, заспиваме вечер прецакани. А се прецакваме и умножаваме самотата си, лицемерността си, защото отглеждаме и сме с НЕВЪЗПИТАНИ ДУШИ.
Ние не умеем и не желаем да сме заедно. Не се дишаме. Не се виждаме. Не се чуваме. Не се обичаме. Не ни е и до влюбване. Ние просто бързаме занякъде. Бързо се намразваме. Още преди да сме си позволили да обикнем човешките същества до и около нас. ЖИВУРКАМЕ си в прецакано общество, с невъзпитаните души в телата ни, и не ни пука. Това е скръбното ми прозрение. Дори и с леко преувеличение.
Метрото е шанс да се огледаме, да се доближим, да се помиришем, да срещнем гласовете на другите, да изпитаме и доразвием емпатията си. Да осъзнаем поне за едно пътуване време, че сме ЕДНО ЦЯЛО, а не сбирщина от единаци на тази планета.
-
