НИЩО ЛИЧНО

НИЩО ЛИЧНО към хората в листата ми с "приятели", с които ситото на времето ми подсказва, че трябва да се разделим и онези, с които вече се разделих. Искрено и добронамерено казвам следното. Моето присъствие предимно през стиховете ми в социалната мрежа освен бойкот на информационната плява и баналността на ситуацията у нас е и проверка за отношението ни към изкуството и културата като цяло. Дали удобно нехаем да притежаваме книга от автор, когото иначе си умираме да лайкваме, следим поетичните му публикации от дни и месеци наред, или за нас четенето на стихове е така-между-другото, да-минава-времето, а стихосбирката е проява на каприз, демоде занимание или "за-кво-да-си-даам-парите-за-поезия-да-не-съм-луд-бе". Най-тъжни като че ли са ми били реакциите на читатели, които ми казват директно, че нямат време за четене, а харесват почти всеки мой стих при публикуване. Понякога срещам случайно в други профили мои стихове без упоменаване името на автора и стихосбирката. Безброй деликатни ситуации пред които се изправяш и в движение се налага да търсиш най-адекватното поведение. Или се сещам за реакции като "получават ти се нещата", "мноо яки цитати пишеш", "не обичам поезия, ама твоите работи ма кефят". Вероятно стихосбирката за не малко хора е чуждо тяло, излишен предмет в ерата на безплатното четене, безплатното слушане на музика и безплатното гледане на филми. Във времето на безмилостната консумация на всичко, на всички нива. В очакване на поредната промоция. Но най-открито, свободно и честно споделям, че за мен стихосбирката реално е и продължава да е интелектуален продукт, който изобщо не бива да бъде подценяван. За абсурдите и парадоксите на книжния ни пазар не ми се и говори. За мен притежанието на дадена книга е не само душевно приключение, но и израз на уважение към енергията и усилието на автора, израз на... себеуважение. Да сътвориш едно добро стихотворение е не просто есенция и привидна игра на думи, не е евтин флирт с читателите, а споделяне на извънредно душевно състояние, екстремно преживяване, езикова отговорност, интелектуално усилие, посяване на кротък смисъл сред дърдоренето наоколо. Писането на стихове е наслада, крайна възбуда на сетивата. Причиняване на романтика и притаяване в няколко секунди. Сдобряване помежду ни през поезията в напълно опростачен и свръхускорен свят. Поезията е лично откровение, подаване на ръка, прегръдка отвътре. Но и... трудолюбие на душата, което за съжаление не е понятно за повечето. Поезията дори е извън опитите ми да ви обясня и убедя какво точно е. Съзнавам, че не всеки мой стих има дълбочина. Съзнавам, че съм изцяло обзет от поезията в последните няколко години. Но това е личен избор, личен риск. И лична отговорност към хората, които ще надникнат и ще се потопят в поне едно мое стихотворение някога, някъде. Нищо чудно често мои поетични светкавици да предизвикват присмех, да не съответстват на вкуса на мнозина. Но писането на поезия за мен е и крайно личен акт на съществуване. То е моето съкровено, което вярва, че допира нечие съкровено. Щастлив съм, че заразявам не малко от вас с вдъхновението си, тероризирайки и натрапвайки се най-вече с любовна поезия. Това съм си аз. Щастлив съм, че по донкихотски реших предимно сам да достигам до сърцата на читателите през силата и омаята на поетическото изкуство. Скръбно е, че все по-рядко мъже се изкушават да пишат или четат поезия, като че е нещо срамно и нелепо, невписващо се в стереотипа на балканския пич. И в края - дано не съм наранил твърде онези, с които вече не сме "фейсбук приятели". Дано не прозвучах скучно и арогантно. Всъщност пожелавам искрено на всеки свободата и отговорността да сподели и да влюби останалите в таланта си. Искаше ми се да е по-кратко, но не успях. Нека прощавате.

-