Поне веднъж в седмицата е хубаво човек да остане абсолютно сам. Да не се
обади на никого, да не вдигне телефона. Да се измълчи свободно, честно и
уютно. Да наблюдава притихнал и да не взима участие в нищо. Да е сянка.
Просто да спести себе си на останалите, ако е възможно поне днес. Да не
се пробутва в живота на другите, без дори да знае защо. Да не препречва
пътя на нечия душа. Да сведе глава, да
не бълва безсрамно думи. Да бъде сянка на сенките. Да почувства
нюансите. Да се смири истинската. Поне веднъж в седмицата. И за жалост
това не се преподава нито в детската градина, нито в училище. Нито се
препредава от поколение на поколение. Нито се намира кой да ни го
подскаже, докато се превръщаме неусетно в лакоми и безразсъдни, подмолни
консуматори в общество на късата памет, отровната логорея и искреното
нахалство.
...
- петър петров
- Роден съм на 6 декември 1978 г. в град Враца. Завършил съм специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Учил съм магистратура по публична реч в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Бил съм телевизионен водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор съм на стихосбирките "Пин код: Лукчета" (2004), "Без упойка" (2013), "Твърде лично" (2015), "Вдъх" (2017), "Сърцебиене" (2017), "По теб" (2018), "Помни ми думата" (2018), "Свидно" (2018), "Ще ти го кажа на ухо" (2019) и "Кръвопреливане" (2019), "Невменяем" (2020), "Стиходилър" (2020), "На забавен каданс" (2020). Носител съм на националната награда за поетичен дебют "Южна пролет" (2004). Създател на авторски песни. Баща на близнаци - момче и момиче.
