Отучихме се да се притаяваме един в друг. Да сме влюбчиви не само към
качествата, но и към недостатъците си. Да имаме поне минута като хората
заедност. Отдавна сме превишили скоростта на общуването и затова
по-често катастрофираме душа в душа. Или се разминаваме упорито. Крием
се зад самоуверените си виртуални тела, в които душите ни все повече
затлъстяват. Те, тя, той нямат и секунда време за моето
същество. Аз нямам време за него, нея и тях. Всеки краде от себе си
време за чат, за постове и виртуални халюцинации от сутрин до вечер. Но
не крадем от себе си поне една прегръдка време, една дума време, една
мисъл време за другите. Разполагаме с време да нямаме време, разполагаме
с време да не ни стига времето. Дали не се задава тих апокалипсис с
пришита усмивка?
-
