Знаеш ли,
съзнавам колко обидно,
нахално и самоубийствено е
да преживявам през поезията,
докато някои преживят ли преживят
няколко клишета до края на живота си
и бъхтат, бъхтат от сутрин до вечер
като бълхи по ревера на времето.
Съзнавам колко неосъзнато е
да пиша стихове за теб,
ако не всеки ден,
то през ден.
Съзнавам,
че така не се прави име,
не се трупат точки в биографията,
не се печелят никакви награди,
бонуси върху заплатата,
нито се надгражда.
Съзнавам колко хора
ми се дразнят, ненавиждат,
изобщо не могат да ме дишат,
когато пиша никъде нечувани
стихове за съществото ти,
а други от съвсем скоро,
за да се обяснят
на любимите си,
си ги татуират.
Но съм от изчезващите видове,
под ключ в резервата на поезията.
Нямам работно време.
Никога не съм имал.
Никога няма
и да имам.
-
