петък, 12 декември 2008 г.

ИНТЕРВЮ С ГАЛИНА НИКОЛОВА


 

ИЗКУСТВОТО Е УГОЩЕНИЕ НА СЕТИВАТА


Поетесата Галина Николова е родена в Тервел. През 2001 г. завършва културология в СУ „Св. Климент Охридски". Има две издадени стихосбирки - "Минавам" (2000 г.) и "Отстрани" (2004 г.). Печелила е редица награди, сред които на Пловдивската поетическа академия, Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев". Нейни творби са включени в подготвяна в момента за печат в Германия "Антология на българската поезия". Стиховете й са превеждани на унгарски, словашки и немски. Галина Николова е изкушена още от некомерсиалното кино и фотографията. През последните три години отговаря за една от доброволческите програми на "Корпуса на мира" на САЩ в България. Освен това тя е сертифициран обучител по медиация (метод за извънсъдебно разрешаване на спорове). Съавтор е на две изследвания на социална тематика, както и на четири обучителни наръчника. 

- Поетите използват внимателно думите. Умеят ли да предадат обаче магията на словото? 

- В края на септември миналата година участвах в един литературен фестивал в Братислава - "Ars Poetica". Сред гостите беше и американският поет и есеист Робърт Пински. По негова идея в Щатите се реализира проект "Моето любимо стихотворение". Авторите се обръщат към американците с молба да им изпратят любимото си стихотворение, придружено от писмо, в което да обяснят защо го обичат. Получават над 18 хиляди писма. Не знам какво би се случило, ако подобен проект се направи в България. Важното е, че хората, които не са вътре в правенето на литература, четат поезия и имат любими стихотворения. Поезията се чете за удоволствие, тя е изкуство. А изкуството, освен всичко друго, трябва да е и угощение за сетивата. 

- Как се чувстваш, когато научите, че читател е запомнил ваш стих?

- Силно усещане е, когато някой е прочел мои стихове, но е имал порив и да ми каже нещо. Получавам такива имейли и ми става топло. Тогава знам, че „магията" се е случила. Думите ми са намерили някого и "срещата" се е състояла.

- "Защо не можем да си поставяме главата в гипс, както краката", така завършва ваше стихотворение. Има ли чупливи хора днес? Или "реставраторите" са много добри и почти не се виждат пукнатините ни?

- Главата в гипс - това винаги ме усмихва, макар понякога зад усмивката да е скрита тъга. Става дума за цитат от Ролан Барт, който е взет от „Фрагменти на любовния дискурс". Колкото до чупливостта, вярвам, че сме най-чупливи, когато ни липсва сърцевина. Когато не знаеш кой си, имаш склонност да се облягаш на други хора, да се припознаваш в тях или да се идентифицираш в отрицанието им. Другите хора обаче се движат насам-натам и понякога изчезват. Тяхното изчезване те кара да залиташ и падаш. Трошиш си я глава, я крак. Благодарна съм на един от моите „учители по живот" за урока, че човек трябва да се погрижи първо за собствената си сърцевина, пък после ще се разлисти от само себе си. Ще може да стои, без да се подпира.

- А какво ли правят тези с "дървените" глави?

- Тях няма какво да ги мислим. Те се мъртви дървета, отсечени. Нямат нужда от грижа.

- На друго място говорите за "недоносени страхове". Важно ли е да осъзнаем, че са такива, за да усетим по-силно тъмната страна на живота?

- Страховете са ми много лична тема. Всеки има гора от собствени страхове - коя по-обозрима, коя по-неизбродна. Въпросът е колко често и дали изобщо събираш смелост да минаваш през нея. Да разгледаш къде са пътеките, къде са поляните, къде са най-тъмните места, паяжините, блатата... Най-голямата тръпка е не да заобиколиш, а да минеш напряко през страха. Не говоря за рискове и други необмислени неща, а за разравянето и разучаването на страховете като част от порастването. За мен страхът е обратната страна, гърбът на свободата. Ако страним от страховете си и ги оставяме „недоносени", ние оставаме на тъмно, несвободни.

- Първата ви книга се казваше "Минавам", втората носи заглавието "Отстрани". Какво ще бъде името на третата, която подготвяте в момента?

- Книгата ще се казва „Точки". За мен правилото от пунктуацията, че за да можеш да започнеш ново изречение с главна буква, първо трябва да сложиш точка, важи и в живота. Да има краища, за да има пространство за начала. „Точки" е книга с няколко вътрешни начала и много краища. И буквално, и символично.

- Вече се говори за конкурс за роман от няколко думи, за есемес поезия, за есемес романи дори? Възможно ли е да настъпи тоталното масовизиране, свръхпроизводството на текстове, които да не можем да въприемем?

- „Спестяването на време" като ценност е съвременно изобретение. Погледнете рекламите, много от тях залагат тъкмо на пестенето на време. Изобщо - нашето време е с буен темперамент, ще се ускорява все повече. Четенето също се променя. То влезе в Интернет, а там, както знаем, всичко е въпрос на задържане на вниманието. Ако в първите няколко минути един текст не ме грабне и съм освободена от принудата на необходимостта да го прочета - било поради работата си, било поради друго занимание, цялата вселена ми е на едно кликване разстояние, просто отлитам в друг прозорец. Читателите вече са изключително бързоходни и лекокрили. По-трудно е да ги задържиш. Губиш ги само след две-три поредни сложно-съставни изречения. А всичко това променя и темпото на писането. Времето на ръкописите в чекмеджета и куфарите с гъсто изписани листове хартия отмина. Днес авторството променя статута си. Наличието на желание е достатъчно, за да публикуваш свой текст. Има все по-малко филтри, все повече „трибуни". Масовизирането и свръхпроизводството на текстове вече се случва.

- С какво се занимавате професионално в момента?

- Няколко по-едри крачки встрани от литературата е. През последните 3 години отговарям за една от доброволческите програми на "Корпуса на мира" на САЩ в България. Освен това съм и сертифициран обучител по медиация - един сравнително отскоро навлязъл в България метод за извънсъдебно разрешаване на спорове. Дните ми минават по най-хубавия начин, в разговори с хора, създаване на текстове - обучителни и други, пътувания из България. Това, за което съм най-благодарна на професията си, е, че зависи от общуването. И че не позволява усядането в познатите неща, рутината и пускането на корени върху стола зад бюрото с компютъра. Последното стихотворение от „Точки" написах една сутрин, веднага след като се събудих, докато сънят от предната нощ още не ме беше пуснал. Нямаше нужда да го измислям, стихотворението просто си беше в мен. Това, което направих, беше да го сложа в думи. Не пиша концептуална поезия. Вярвам, че поезията като я четеш, трябва да ти позволи да я преживяваш.

- Кои са "високите хора", за които говорите в творбите си? Измерими ли си височините им?

- Щастлива съм, че съм имала в живота си няколко такива високи човеци. Ако някой сега очаква списък с имена, ще го разочаровам. Наричам така онези, които са били до мен за дълго и са ме научили на много. Заради които съм се повдигала на пръсти. Може би това, по което височините им си приличат, е, че вярваха в мен, когато най-много имах нужда от това, и ми даваха простор да правя грешки, без да ме изпускат от поглед. Надявам се някой ден аз да мога да направя нещо подобно за някого. Да „предам нататък".

- Кое е събитието, което ви ощастливи скоро?

- Щастието не е само в големите и извънредните, а и в малките неща от ежедневието. Също един разговор с приятел, който ми каза, че нещата могат да се случват с лекота, както тревата расте - без напън, с възторг. Припомнянето за бащата, който бил много зает и нямал време да се занимава с малкия си син, който искал вниманието му... Взел едно списание, намерил една картинка на земното кълбо, накъсал я на малки парченца и я дал на сина си да я сглоби, убеден, че това ще му отнеме много време, заради еднаквите цветове и хомогенното изображение. Синът му се върнал след по-малко от пет минути, готов. Бащата се изненадал, попитал: Как успя? Синът отговорил: На гърба на тази страница имаше снимка на човек. Като подредих човека, светът си дойде на мястото.


интервю с поетесата Галина Николова, в-к "Политика" (14 март 2008 г.)

-