ЧЕЛЮСТИ

Леко прегърбена е.
Елегантно облечена.

Лицето ѝ почти не се вижда.
Косите ѝ умишлено го крият.

Ухае на есенна вечер, усещам.

Ръцете ѝ са изпънати
от пълните торби
с пазаруване.

Вените ѝ
личат.

Звъни ѝ
телефона.

С мелодия
от песен на
"Портисхед".

Не вдига.

Под мишницата ѝ
виждам да стиска здраво
"Книга на безпокойството"
от сънотвореца Фернанду Песоа.

И тъкмо да я заговоря, когато
пристига метрото, а вратите
разтварят челюсти, за да
я откраднат от мен...

-