Най-вещи сме в празнодумството.Дежурно всезнаещи. Дежурно всеможещи. Дежурно свръхактивни. Наблюдатели на статуквото. Потим
се настървено над дребнотемията си. С невероятен ентусиазъм се заяждаме
на дребно. И най- ни бива в големите приказки. В посланията на едро. В
лозунгите. А най-дългосрочна е късата ни памет. Умираме
си да се вторачваме в подхвърлени медийни фойерверки, които временно
залъгват сетивата ни. До следващото опиянение. До следващото вкопчване в
образ, инфектиран с поредната ни надежда.
До следващото добре опаковано в медиен целофан събитие. Умираме си да сме зрители на отминаващото
време, но не и публични и безстрашни анализатори на случващото се. Не и в
съучастници в правенето на история. Най-вещи сме в това да се самоотлъчим от някого. Или да зарежем някаква кауза по средата. Ей така. За едното нищо. Най- вещи сме в непостоянството си. И в това да творим парадокс след парадокс. Лигите
ни текат, докато скверним. Докато оскверняваме, докато злорадстваме, катерейки с изтощителен хъс сипеите на времето и загърбвайки всеки около
нас. Не умеем да творим искрена взаимност. Да сме си полезни един на
друг. Да сме щастливи заедно. По-скоро умеем да сме нещастни заедно. В
това най- ни бива. И в това се крие проклятието ни. А
вероятно и затова все още ни има. Движи ни омразата, завистта,
глупостта, некадърността, предателството и дългосрочната ни къса памет. А има ли нещо по-страшно от гузното мълчание и празните думи, с които крепим и лепим чупливият обществен консенсус? Разбира
се, би било хубаво да избягваме обобщенията, които увличат и обикновено
се превръщат в авторитаризми. Не мотивират, не просветляват, а
затлачват, задушават, размиват смисъла. Би било хубаво, казвам си. Говорейки си наум.
...
