сряда, 29 януари 2014 г.

ЗА СМИСЪЛА ОТ ПОЕТИЧНИТЕ ЧЕТЕНИЯ И ЧЕТЕНЕТО НА ЖИВО ПРЕД ПУБЛИКА


...

Да последваш ритъма на нечий стих, на нечие сърце, на нечие вдъхновение, на нечия любов или искрено уединение... Какъв по-голям празник за смисъла! Какъв по-голям празник за утаената болка! Какъв по-голям празник за недохраненото ти и неохранявано сърце!

...

При четене стихове на живо и пред публика те се сдобиват с някакъв вид телесност. Позволяваш на стиховете да злоупотребят с теб. Да те използват като инструмент. За да ги озвучиш. За да се оживят. Да отехтят на живо в нечие сърце. Или да се ударят в нечия стена. Да катастрофират в нечие самодоволство. Или в нечий предумисъл. Или да заразят с мимолетно прозрение нечия самота. Или да смекчат нечие коравосърдечие поне за секунда. Или да подслонят някого за час. По-скоро е като да утолиш жаждата на някой, който точно в този миг има нужда от спешно думопреливане, от спешно смислопреливане, а защо не и спешно окарикатуряване на този свят.

...

Докато четеш най-личните си текстове публично, онези, в които си измълчал цялото си мълчание и си изкрещял всичките си крясъци, то ти утоляваш глада на нечие недохранено сърце, мисля си.

...

Мисля си, че изкушението да сбъднеш едно поетично четене е предизвикано по-скоро от усещането за дълг на автора към самите стихотворения, отколкото от някаква предумишлена суетност и непременна показност. Отдавна поне аз съм лишен от подобно себелюбие. По-скоро изпитваш дълг към смисъла, който си утаил в себе си и на всяка цена трябва да прелееш през поезията в кръвоносната система на света.



-