...
Да последваш ритъма на нечий стих, на нечие сърце, на нечие вдъхновение,
на нечия любов или искрено уединение... Какъв по-голям празник за
смисъла! Какъв по-голям празник за утаената болка! Какъв по-голям
празник за недохраненото ти и неохранявано сърце!
...
При четене стихове на живо и пред публика те се сдобиват с някакъв вид
телесност. Позволяваш на стиховете да злоупотребят с теб. Да те
използват като инструмент. За да ги озвучиш. За да се оживят. Да отехтят
на живо в нечие сърце. Или да се ударят в нечия стена. Да катастрофират
в нечие самодоволство. Или в нечий предумисъл. Или да заразят с
мимолетно прозрение нечия самота. Или да смекчат нечие коравосърдечие
поне за секунда. Или да подслонят някого за час. По-скоро е като да
утолиш жаждата на някой, който точно в този миг има нужда от спешно
думопреливане, от спешно смислопреливане, а защо не и спешно
окарикатуряване на този свят.
...
Докато четеш най-личните си текстове публично, онези, в които си
измълчал цялото си мълчание и си изкрещял всичките си крясъци, то ти
утоляваш глада на нечие недохранено сърце, мисля си.
...
Мисля си, че изкушението да сбъднеш едно поетично четене е предизвикано
по-скоро от усещането за дълг на автора към самите стихотворения,
отколкото от някаква предумишлена суетност и непременна показност.
Отдавна поне аз съм лишен от подобно себелюбие. По-скоро изпитваш дълг
към смисъла, който си утаил в себе си и на всяка цена трябва да прелееш
през поезията в кръвоносната система на света.
-
