ЗА СЕНКОФОБИЯТА

Цял живот
една мравка сновеше.

Насам-натам.
Напред-назад.

В кръг.

Както се случи.

Искаше да се отърве
от мъничката си сянка.

Да я прогони.
Да избяга от нея.

Не се страхуваше
толкова от сянката на крачещото
към светлото бъдеще човечество,
колкото от собствената си сянка.

Цял живот.

Всеки ден. Всяка нощ.

Търсеше всевъзможни начини
за прогонване на сянка.

Беше се залепила за крехкото й тяло
като че с най-силното лепило на планетата.

И нямаше как да я откъсне.

И мравките си имат сенки, мислеше той.

Наблюдавайки я.
Отстрани.

И мравките си имат сенки,
които ги следват.

На всяка мравешка крачка.

Следват ги. Навсякъде.
Дори и в сънищата им.

Дори и да са едни от най-
невидимите същества във вселената,
и мравките си задават вселенски въпроси,
на които търсят вселенски отговори, каза си.

И мравките си имат техни си терзания.

И мравките си имат нещо наум.

И търсят.

Внезапни отговори.
На своите внезапни въпроси.

По вселенски.

И мравките имат право на сенкофобия,
мислеше си той.

Всеки със сянката си, помисли си.

Наблюдавайки я.
Отстрани.

И търсейки своите внезапни отговори
на своите внезапни въпроси,
мравки го побиваха...

И търсейки
своите внезапни отговори
на своите внезапни въпроси,
чувстваше как у него се разраства,
разраства, разраства, разраства, разраства,
разраства, разраства, разраства, разраства...

мравуняка на пълзящите

насам-натам, нагоре-надолу,
напред-назад




мисли.





                                                           14.01.2014 г.


...