...
Ние, сложносмъртните. Така озаглавих едно от моите стихотворения, включени по стечение на обстоятелствата в цялостно книжно тяло. И все
по-често, с всеки изминал ден, с всяка изтичаща през сънищата ми нощ, се
убеждавам, че си умираме да го играем сложносмъртни. Със свирепо
умиление. Със себична всеотдайност. С влудяваща нормалност. Не е проста работа да живееш, да оцеляваш в общество на
сложносмъртните. Никак. "Аз съм сложносмъртен", "аз съм сложносмъртен", повтаря си публично или тайно нечие
вътремислие. До несвяст си повтаря. Повтаря си. Колко е... неповторимо. Как ей сега, на секундата, ще превземе света. Ще влезе с взлом в
историята и завинаги ще остави паметен и почетен знак. Че го е имало. Че
са го имали. Че е имало. Дори и сянката му е сложносмъртна. Образцова. Та
какво остава за всичко останало. Всеки иска да татуира образа си върху тлеещата плът на Времето... Тъй рече един Простосмъртен.
17 декември 2013 г.
-
