Времето на големите авторитети и лидери очевидно е приключило. Вече сме твърде капризни като същества, твърде инертни и недоверчиви. Твърде виртуалничещи. Всеки, който се появи в полезрението бива окупиран от свирепи коментари, било то плиткоумни, било то дълбокомислени, всеки подлежи на обругаване от всички посоки, а дори и да бъде случайно поощрен или да се открои, то това не му гарантира свобода на действие или шанс да използва потенциал или власт за доброто на по-голяма общност от хора. Това вече си е жив постмодернизъм, живот във фрагменти - както казва професор Зигмунт Бауман, и няма почти никаква надежда за устойчиви истини и имунизирани с историческо безсмъртие персони. Упражненията в социалните мрежи и използването на интернет като възможност да се натрапиш с присъствието си в света също са безкрайни, предполагат информационни бедствия с милиардите съобщения, които превземат личното ни пространство под една или друга форма. Настъпили са разломни и подмолни времена, в които не само доверието помежду ни и самоувереността ни се губят, но и съдържимото на доверието се губи за секунди, така както се и печели - за секунди, но и самото доверие се забравя - също за секунди. Ние сме едни оборотни образи с кратък срок на годност и не можем да се отървем от подобни неопровержими констатации. Времето на Големите думи, на Големите разкази и Големите личности отехтя. Защо мисля така ли? Когато човек пише спонтанно, внезапно и искрено и решава да го сподели публично, то обикновено звучи и твърде субективно, или пристрастно. Но е по-скоро моментен отпечатък на преминаваща мисъл, следа, която не се натрапва, нито държи да носи дълбок смисъл. Вътрешен вятър на съзнанието. Без лична претенция за производство на общовалидни истини.
24 ноември 2013 г.
-
