сряда, 6 ноември 2013 г.

ДА СЕ САМОРАЗОРЕШ, ДА СЕ САМОЗАСЕЕШ


Прочетох статия за големия български поет Константин Павлов, която отвлече вниманието ми най-вече с няколко цитата на казаното от него приживе. 

Павлов споделя, че за него поезията била "душеспасение". 

Поезията била единствената работа, която не го дразни и отвращава. 

В опит да намери своята "абсолютна автентичност" Константин Павлов споделя: „беше опит да се саморазора и да се самозасея, без да зная какво ще поникне“.

Напълно споделям казаното от него.

Мога да допълня по свой си начин - поезията е не само да се саморазореш и самозасееш, но и да се самозаровиш в себе си и спонтанно да се самоизровиш, показвайки на дневна светлина дори и сянката на душата си пред света.

Мога да го кажа и другояче - поезията е не само да се саморазореш, но и да се саморазориш, да се саморазпаднеш доброволно до последното чувство, до последната мисъл, до последното предчувствие, за да опонираш с чувствителността и тоталната си искреност на заученото, да озадачиш и вцепениш настървените консуматори на века, опитомените потребители на мигновеното и лесносмилаемото, на дребнотемието и злободневието.

В очакване да поникне цветето на смисъла, а не бурена на глупостта и низостта.

В очакване да разцъфнеш, а не да буренясаш.



-