Прочетох статия за големия български поет Константин Павлов, която отвлече вниманието ми най-вече с няколко цитата на казаното от него приживе.
Павлов споделя, че за него поезията била "душеспасение".
Поезията била единствената работа, която не го дразни и отвращава.
В опит да намери своята "абсолютна автентичност" Константин Павлов споделя: „беше опит да се саморазора и да се самозасея, без да
зная какво ще поникне“.
Напълно споделям казаното от него.
Мога да допълня по свой си начин - поезията е не само да се саморазореш и самозасееш, но и да се самозаровиш в себе си и спонтанно да се самоизровиш, показвайки на дневна светлина дори и сянката на душата си пред света.
Мога да го кажа и другояче - поезията е не само да се саморазореш, но и да се саморазориш, да се саморазпаднеш доброволно до последното чувство, до последната мисъл, до последното предчувствие, за да опонираш с чувствителността и тоталната си искреност на заученото, да озадачиш и вцепениш настървените консуматори на века, опитомените потребители на мигновеното и лесносмилаемото, на дребнотемието и злободневието.
В очакване да поникне цветето на смисъла, а не бурена на глупостта и низостта.
В очакване да разцъфнеш, а не да буренясаш.
-
