Известният
руски изследовател-литературовед Михаил Бахтин казва следното по отношение на
езика и думите:
“Всички думи миришат на професията, на жанра, на
направлението, на партията, на определено произведение, на определен човек,
поколение, възраст, на деня и часа. Всяка дума мирише на контекста, в който тя
е живяла своя социално напрегнат живот.”
Изглежда думите си живеят някакъв съвсем отделен свой си живот извън
самите нас, слово извън самия живот,
извън енциклопедията на деня и нощта, извън общоприетото. Бахтин казва също че много от думите “упорито се съпротивяват”, други “звучат като чужди в устата на говорещия, който ги е
присвоил, не могат да се асимилират в неговия контекст и изпадат от него; те
сякаш сами, мимо волята на говорещия, се затварят в кавички.”
Езикът на
съвременния човек се поддава на какви ли не манипулации и преобразувания.
Понякога имаш чувството, че говориш не ти, а някой друг. Думите, които се
изплъзват от устата ти не са твои, леко нагарчат. Понякога
са сладникави, неверни, лишени от чувство, едва ли не “заспали”. Сякаш застинали във времето като
олющени паметници на духа. И ти само възпроизвеждаш статуквото като говориш
на езика на бюрокрацията, на езика на професията, на езика на хаоса в
съвременния свят – едва закрепил се на ръба на
Контекста.
Чуйте само как говорят лидерите
на общественото мнение, социолозите, политолозите, антрополозите, психолозите,
бизнесмените, та дори и колегите журналисти. Незабравими “мириси”. Надничане,
дебнене, вмешателство, пропаганда, развлекателност. Съвременният
човек винаги изпитва огромното изкушение да тушира миналото като въведе някоя и
друга промяна – било то в езика, в ритуалите на общуване, в съобщенията,
нюансите на поведение, мисленето. Словото изпълва ежедневието му. Но политици, монополисти, глобални и локални лидери,
институции, медии, виртуални говорители и посредници “наддават” за
пространството на отделния човек, за личното му време, за предразположеността
му към комформизъм.
Елитите сами по себе
си се превръщат в маргинални групи, които си позволяват да контролират,
регулират и в крайна сметка “рекламират” общността, общественото тяло,
обществения ритъм, държавата. Богатите трупат, бедните бесуват (по-скоро
пасуват). Така е и в езиковия свят – и тук дефилират монополисти.
Някои езици и думи
надделяват, други изчезват.
Чуйте
как говорят нашите симпатични политици. Още помним “мирисите” им от последните
15 години. Митинги, манифести, парламентарен контрол, реформи, дезинформации,
говорители. Още помним “мирисите” от изказванията по време на поредните избори. Управляващите
така и не успяват да ни съблазнят с нужния жаргон. Думите им често никак не
ухаят, а вонят. Без да искат те заразяват и останалите говорещи със словесното
си "богатство".
Без да подозираме думите им ни подвеждат, подкукоросват,
диагностицират, провалят. Колкото и да правим плахи опити за съпротива, нищо не
се получава. Налага се да говорим на “легалния” език, който ни поднасят всички
те. Да разказваме историите си – ако има кой да ги чуе, разбира се – с
технократска терминология, технократски жаргон, технократски речник.
Разсейваме
се с шума на новините, на
модерните думички и клишета. Консумираме каквото ни поднесат. За да се
превърнем в “легални” граждани и да пребиваваме легално в днешния виртуализиран
свят, е необходимо да използваме “легалния” за случая език, за да бъдем
разбираеми - с цялата условност на “разбираемостта”.
Съвременният
език се пренасища. Не е
възможно да има отсъстващи понятия. В даден момент всичко
влиза в употреба. Паметта на нашето обоняние съхранява автентични и
фалшиви образи, тела, суетня, набези на високомерие. Всички ние влизаме в употреба. Ние
самите се превръщаме в думи. Разпиляваме се от ситуация в ситуация, от уста на
уста. Затваряме се в кавички. Превръщаме се в най-обикновени цитати от Текста на
Дневния ред. И то често пъти без никаква съпротива наистина. В същото това
време разполагаме с “привилегията” да се разпознаваме по “мириса”. Живеем извън
реалната действителност. Звучим като “чужди” (отново по Бахтин) - бих добавил
почти като “чуждици” (по моему).
Управляващи-чуждици,
социолози-чуждици, журналисти-чуждици... Сякаш присъствайки официално в
публичното пространство, те сътворяват “благоуханията”, парфюмите на нашето
време. А какво да кажем за обикновени граждани-чуждици?
Образи-аргументи,
тела-аргументи.
Мириси...
Питам се как България ще влезе
в Европейския съюз –
благоуханна или воняща?
2005 г.
2005 г.
-
