Дебютната стихосбирка на Петър Петров "Пин код: Лукчета" още със заглавието си задава противопоставянето на бързото време (пин кода) и бавното време, в което са възможни малките ежедневни удоволствия (лукчетата), технологичното и автентичното, истинското. "Поезията като пин код" (вж. послеписа), но и "марципанена носталгия по скъпоценното детство", "архитектура на тишината" (с. 76).
Още първото стихотворение "Оставете дистанционното" репрезентира едно заиграване с традиционните форми, като инверсно оставя заглавието в края вместо в началото на текста. В същото време иззад призивността и играта, наднича меланхолията, самотата и мълчанието. Това отдалечаване от автентично човешкото битие се чувства и в стихотворението "Градско". Това е град, в който няма град, защото "хората не са вече хора а секунди" (с. 13). Времето тече по друг начин, то е "преждевреме". В "Градско" има два вида препратки - към имплицитни - към известната песен на "Тангра" "Нашият град" ("в този град, в който аз съм роден" е обърнато на "в този град в който аз не съм роден") и инкорпорирани, отделени графически с курсив слогани от телевизионни реклами и предавания - "мъжете знаят защо", "само две калории", "минута е много".
Последният стих "просто няма какво да се случи" отделен също с курсив парадоксално обръща представата за съвременното градско битие - в този град, в който всяка секунда се случват толкова много неща, не може да се случи нищо истинско. Стихотворението "Думите, които" овеществяват думите, които могат да нараняват, които имат своя памет, дори когато ние помним само мириса им. Езикът, който кости няма, но кости троши тук е праезикът, който вечно ще бъде някъде в изначалното, дори и ние да забравяме неговите проявления. Езикът има кости. А мълчанието е невъзможно. "Декември" също съдържа едно инверсиране, един изненадващ образ, обвързващ зимния месец декември с лятото. Тишината отпраща към същностното. Личната тишина на лирическия герой, която не може да бъде докосната от първата срещната.
Играта с езика е характерна за поезията в "Пин код: Лукчета". "любов" става "вобюл", "лаборатория" - "колаборатория", "улиците" стават "улуци". Затова и в "Послеписа", където авторът рефлексира собствените си текстове, се казва: "Писането за мен е игра, задявка с езика, разкриване на нови пътища между сенките и думите" (с. 74).
В колебанието между мимолетното и автентичното, липсва опорната точка, мястото, където човек може да бъде себе си. Някъде, където тишината и мълчанието са възможни.
Очаквайте продължение!
12.07.2004 г.
