Прочетох на един дъх книгата на Валери Брюсов "Последните страници от дневника на една жена", излязла през далечната 1910 година. Като че е била написана днес. Вълнуващо четиво. Любовта, самопогубването в страстта, ненаситността и неутешимостта на женскостта. Това са основните идеи, които разследва и издава творбата. Така мисля. Добра книга. Кратка, но емоционално завладяваща. Криминална нишка. Жена се отдава на свой ухажор още в деня, в който е убит съпруга й. След това се оказва, че тя има и друг кандидат за сърцето й.
Навремето романа е скандализирал общественото мнение и критиката. Но и има защо. Само трябва да посегнете на произведението на Брюсов, ще се убедите. Ето какво изтръгнах от романа (изречение като археологическа находка): "Понякога един жест, една дума, една интонация са достатъчни да се отдадеш на някого", се казва на страница шейсет и първа в романа. И няма какво да се добави, нали?
По свръхчувствителността можеш да познаеш човека отсреща. По склонността му да рискува, да захвърли себичността си, но да прегази нормите и моралните клишета в името на отдадеността. Има нещо свръхпоетично в това да те упъти към някого само един жест, само една дума, само една интонация... Прекрасно го е казал Брюсов. Без тази вътрешна спонтанност на духа ние сме най-обикновени простосмъртни. Към усещане за дълбочината на чувството, към спонтанността и невинността на греха, към свободата да надскочиш дребнавостта си те тласка книгата на Брюсов.
Чудесeн роман. Смел роман. Пребърква ти вътрешните джобове.
Навремето романа е скандализирал общественото мнение и критиката. Но и има защо. Само трябва да посегнете на произведението на Брюсов, ще се убедите. Ето какво изтръгнах от романа (изречение като археологическа находка): "Понякога един жест, една дума, една интонация са достатъчни да се отдадеш на някого", се казва на страница шейсет и първа в романа. И няма какво да се добави, нали?
По свръхчувствителността можеш да познаеш човека отсреща. По склонността му да рискува, да захвърли себичността си, но да прегази нормите и моралните клишета в името на отдадеността. Има нещо свръхпоетично в това да те упъти към някого само един жест, само една дума, само една интонация... Прекрасно го е казал Брюсов. Без тази вътрешна спонтанност на духа ние сме най-обикновени простосмъртни. Към усещане за дълбочината на чувството, към спонтанността и невинността на греха, към свободата да надскочиш дребнавостта си те тласка книгата на Брюсов.
Чудесeн роман. Смел роман. Пребърква ти вътрешните джобове.
...
