Годината е 1978-а, неделя, 2 юли. Писателят Борис Делчев споделя в страница от свой дневник следното по адрес на Любомир Левчев:
"С два дни закъснение прочетох интервюто с Любомир Левчев в "Работническо дело". "Поезията - отглас на народните въжделения". Както трябваше да се очаква, то е образец на чиновническо угодничество. А щом е угодничество, ласкателствата изместват мислите.
Левчев говори за "свещената българска литературна традиция" - единството от поезия и политика, и бърза да добави: "И тази традиция, родена от народната душа, е извисена от нашия Централен комитет на партията и, както вече и слепите прозряха - от личния принос на другаря Тодор Живков до такава висока орбита на развитие на нашата култура, на нашата икономика, на всестранния живот на нашето общество." От всичко това следва, че "свещената традиция" се свежда до най-обикновена възхвала на нине властвуващите особи - вчера едни, днеска други. А такава традиция, доколкото я има, нито е свещена, нито е отглас на народните въжделения.
Левчев на два пъти се спира на това - колко му бил помогнал с преценките си и теоретическите си постановки съветският професор Дмитрий Марков, изследовател на социалистическия реализъм. Това позоваване на един ограничен и догматичен ум, без никакво отношение към живата художествена творба, е вече достатъчна атестация за духовен упадък.
От Левчев няма повече какво да се очаква.
Добавям един пропуснат образец от мисловност на Левчев. Цитат от същото интервю:
"Ние често говорим за политиката в българската поезия и мисля, че идва време да кажем своите благодарствени слова за поезията в политиката на нашата партия."
Това е вече откритие: политиците са обявени за поети. Безсмъртието им е осигурено и на едно второ основание."
-
-
