ЗА И ПО ХРИСТО ФОТЕВ

 

"Понякога наистина съжалявам, че съм жив, но това е все по-рядко. Почти се научих да живея. Този не твърде приятен навик, наречен живот, започвам да го овладявам. Сигурно ще го овладея съвършено, ако имам време за това", казва поетът Христо Фотев в едно свое интервю от 1984 година, направено в село Равадиново.

Мисля си, че личности като Фотев успяват да овладеят до съвършенство живеенето през поезията. През стихотворенията си, които минават през пролуките, а често си пробиват сами път.

През поезията, която е взривоопасна за конформистите - чрез нея наостряш уши, ококорваш очи, бдиш, бдиш... Настървява те обаче да бъдеш много по-интуитивен към околните, към всяка противоречива ситуация, настървява те да си свръхдобър - противно на очакванията. Да понесеш "този не твърде приятен навик, наречен живот", но по свой си начин.

През поезията всичко изглежда така все едно ти е по силите. Това е спонтанното ми усещане за четенето и писането на поезия.

Произволно чета книгата-сборник "Разговори с Христо Фотев" (издание на агенция "Меридиани" от 1998 г.), отварям на една страница, след това отскачам на друга, шляя се из страниците. Препрочитам изречения. Връщам се на нещо, което ме е грабнало, сграбчило ме е като мисъл на Фотев. Който не мога да кажа, че познавам изцяло като поет (просто не съм чел всичко написано от и за него), но и в никакъв случай не се чувствам дистанциран, не се приемам като чужденец в неговата вселена - което ми е много по-важно. Самоуспокояващо ми е, предразположил съм се.

Чета...  

"Дори привидната пустота на някои моменти има своя биография и живот, които аз не винаги мога да отчета. Тъкмо това е стойността на поезията, на изкуството. Умението от тези хиляди незабележими, понякога опасно заплашителни мигове, да изградим голямото и да запазим същественото, истинското, и то в действие, в движение. Да изпитаме удоволствието от изграждането на нещо, което се създава в нас, и да го предадем на другите..."

Чета...

"При мен и при някои от хората, с които живея и обичам, има един вроден стремеж да превръщаме и най-пустия си делник в празник. С една реплика, с едно артистично словосъчетание, с един жест. Дори с риск да бъдем смешни, да бъдем уязвими, с риска да бъдем укорени от най-близките си, от жените, с които живеем, от децата си. Тези неща са вързани с това, което правя..."

Защо ли ми звучи прекалено познато това вътрешно състояние, това вътрешно предчувствие за биографията на всеки миг и пустотата? Поезията като невинен улов на бягащи образи, чувства, емоции, мигове. Поезията като влюбчивост и пристрастеност, придружена от болнавостите на времето.

...