Те се славят като журналисти от едър калибър. Професионалисти с образцови биографии. Още от едно време. Или от годините на демократизацията на обществото ни. На скъсването с тоталитарната идеология. В годините, когато езикът се разкрепостяваше, освобождаваха се ниши в сферата на публичните игри. Взривяваха се табута, митове, клишета. Една привидна някогашна социална подреденост и очевадна политическа импотентност се заменяше с посткомунистическа бутафория и психотрилърни упражнения за невръстни и суетящи се новоизлюпени демократи. Едно-две поколения трябваше да се подготвят да сърбат попарата на глутница изпечени политически социопати, източили ценностната банкова система за почти половин век текезесарско управление на държавата.
Те се славят като журналисти от едър калибър. Имат се за голямата работа. За персони, които не са попаднали случайно в медиите. За перфекционисти, които са постигнали всичко в кариерата си с цената на много усилия. Реки от пот, реки от сълзи са текли, докато са се опитвали да не губят почва под краката си. Да се позиционират. Да се докажат. Но да извървят трънливите пътища на професията. Видели са и са чули какво ли не. Обиграли са се. Няма две мнения по въпроса. Надушват се отдалеч. Групират се, прегрупират се. Нещо като сенчестите групировки са. Усъвършенствали са се в колениченето (кълчотенето) пред финансовите донори, издържащи медиите им, голяма част от които пък в същото време поддържат цинична интимна близост с властимащите и властразпределящите.
Няма да се опълчат и да разкритикуват донорите си за нищо на света. Не че става дума за риск за живота им. Нито пък за това дали са някакви страхопъзльовци. Не. Те просто не си падат по шумните демонстрации, по героизмите и акциите, които биха коствали захаросаните им журналистически кариери. Не, не. Те ще пощипват от време на време някой и друг съгрешил и злоупотребил с обществените блага, с общественото доверие, който се е качил временно (или безсрочно) на политическата сцена, но... са изкусни в спазването на дистанция.
Разберете ги. Не им се забърква в каши. Дошло им е до гуша от информационните тайфуни и водовъртежи. От свобода на словото, неписани и писани закони, разследващи материали и операции, от депутати, бизнесмени и престъпници. Дошло им е до гуша. Разберете ги. Нищо, че са се настанили удобно в кабинетите си. Това им стига. Какво повече искате от тях?
Нищо, че всекидневно имитират с удоволствие трескав работохолизъм. Те са си журналисти в сянка. Издатели, главни редактори, шефове на отдели. Разберете ги. И те са хора. И те се изчервяват. Понякога. Пред близък човек. Или се спотайват навътре в себе си. Изгубени в собствените си лабиринти. Не, не ги зачерквайте с лека ръка. Не ги упреквайте. Имат се за непогрешими, самочувствието им е до небето, но то е само защото рутината, наградите и успехите им през годините са въображаем гарант за почти недостижимо ниво на компетентност.
Хора са. Като всички останали. От плът и кръв. Не се имат за някакви монументи. Не са неодушевени предмети. И на тях някой им къса нервите. Ежедневно, ежечасно. През ден-два. Всяка седмица. И те си имат семейства, роднини. Проверени във времето приятелства. И те ходят на лекар. И тях може да ги блъсне кола, когато минават на червено по пешеходна пътека. Или когато шофират, но ненадейно им се изпречи трактор или тираджия от отсрещното платно. Не са безсмъртни. Нито се имат пък кой знае колко за такива. По-скоро се изживяват като утвърдени фигури в гилдията. Следотърсачи на актуални събития. Господари на фактите. Познавачи на дребнотемието и едротемието.
Всезнаещи и всеможещи са. С тежки cv-та. Журналисти от тежката артилерия. Но може да им се признае – бива ги, способни са. Могат да ти извадят новина и от най-смътното събитие в ежедневието. Спецове са по заглавията на статиите, репортажите, рубриките... Знаят какво трябва да стои на първата и какво на последната страница на повереното им печатно издание. Врели и кипели са в какви ли не води. Не се дават лесно. Рутинирали са се. И това им е най-страховитото оръжие. Знаят кога да си пестят куршумите, кога не. С кого да воюват, с кого да не влизат в директен сблъсък.
Те се славят като журналисти от едър калибър. Имат се за голямата работа. За персони, които не са попаднали случайно в медиите. За перфекционисти, които са постигнали всичко в кариерата си с цената на много усилия. Реки от пот, реки от сълзи са текли, докато са се опитвали да не губят почва под краката си. Да се позиционират. Да се докажат. Но да извървят трънливите пътища на професията. Видели са и са чули какво ли не. Обиграли са се. Няма две мнения по въпроса. Надушват се отдалеч. Групират се, прегрупират се. Нещо като сенчестите групировки са. Усъвършенствали са се в колениченето (кълчотенето) пред финансовите донори, издържащи медиите им, голяма част от които пък в същото време поддържат цинична интимна близост с властимащите и властразпределящите.
Няма да се опълчат и да разкритикуват донорите си за нищо на света. Не че става дума за риск за живота им. Нито пък за това дали са някакви страхопъзльовци. Не. Те просто не си падат по шумните демонстрации, по героизмите и акциите, които биха коствали захаросаните им журналистически кариери. Не, не. Те ще пощипват от време на време някой и друг съгрешил и злоупотребил с обществените блага, с общественото доверие, който се е качил временно (или безсрочно) на политическата сцена, но... са изкусни в спазването на дистанция.
Разберете ги. Не им се забърква в каши. Дошло им е до гуша от информационните тайфуни и водовъртежи. От свобода на словото, неписани и писани закони, разследващи материали и операции, от депутати, бизнесмени и престъпници. Дошло им е до гуша. Разберете ги. Нищо, че са се настанили удобно в кабинетите си. Това им стига. Какво повече искате от тях?
Нищо, че всекидневно имитират с удоволствие трескав работохолизъм. Те са си журналисти в сянка. Издатели, главни редактори, шефове на отдели. Разберете ги. И те са хора. И те се изчервяват. Понякога. Пред близък човек. Или се спотайват навътре в себе си. Изгубени в собствените си лабиринти. Не, не ги зачерквайте с лека ръка. Не ги упреквайте. Имат се за непогрешими, самочувствието им е до небето, но то е само защото рутината, наградите и успехите им през годините са въображаем гарант за почти недостижимо ниво на компетентност.
Хора са. Като всички останали. От плът и кръв. Не се имат за някакви монументи. Не са неодушевени предмети. И на тях някой им къса нервите. Ежедневно, ежечасно. През ден-два. Всяка седмица. И те си имат семейства, роднини. Проверени във времето приятелства. И те ходят на лекар. И тях може да ги блъсне кола, когато минават на червено по пешеходна пътека. Или когато шофират, но ненадейно им се изпречи трактор или тираджия от отсрещното платно. Не са безсмъртни. Нито се имат пък кой знае колко за такива. По-скоро се изживяват като утвърдени фигури в гилдията. Следотърсачи на актуални събития. Господари на фактите. Познавачи на дребнотемието и едротемието.
Всезнаещи и всеможещи са. С тежки cv-та. Журналисти от тежката артилерия. Но може да им се признае – бива ги, способни са. Могат да ти извадят новина и от най-смътното събитие в ежедневието. Спецове са по заглавията на статиите, репортажите, рубриките... Знаят какво трябва да стои на първата и какво на последната страница на повереното им печатно издание. Врели и кипели са в какви ли не води. Не се дават лесно. Рутинирали са се. И това им е най-страховитото оръжие. Знаят кога да си пестят куршумите, кога не. С кого да воюват, с кого да не влизат в директен сблъсък.
Колкото и трески за дялане да имат, от тях зависи много. И там е бедата. Услади ли им се веднъж егоцентризма, усладят ли им се тлъстите хонорари и заплати, губят самообладание. Превръщат се в наемни работници... В наемни убийци на свободата на словото. Или - в наемни убийци на свободното слово. Преквалифицират душите си. И, за съжаление, няма връщане назад. От пристрастеност към професията, към обществения дълг, те се пристрастяват към цензурата и автоцензурата, които се оказват доста доходоносни.
Отдавна са изпуснали юздите на разума си. Отдавна са се превърнали в жалки карикатури. Защото колкото и прозрачни да са за малка България „невинните” им дела в медийните групировки, единствените следи, които ще оставят са смърдящата им безпринципност, продажност и неадекватност у нас. Виждаме останките от Свободата на Словото, която неутрализират ежеминутно с настървение. Журналисти-камикадзета в и без това хаотичната ни балканска действителност. Душевни канибали в действие. Човекоподобия с ксерокопирани сърца.
--
Отдавна са изпуснали юздите на разума си. Отдавна са се превърнали в жалки карикатури. Защото колкото и прозрачни да са за малка България „невинните” им дела в медийните групировки, единствените следи, които ще оставят са смърдящата им безпринципност, продажност и неадекватност у нас. Виждаме останките от Свободата на Словото, която неутрализират ежеминутно с настървение. Журналисти-камикадзета в и без това хаотичната ни балканска действителност. Душевни канибали в действие. Човекоподобия с ксерокопирани сърца.
--
