КНИГАТА Е СКИТАЛЧЕСТВО,
ОТКЛОНЕНИЕ ОТ ЖИВОТА
Само глупаците дръзват да направят всичко,
без да си поставят вътрешни граници
Mишел Лая живее между Лозана и Париж. Смятан е за един от знаковите съвременни писатели на своето поколение. Автор е на книгите "Парче земя" (1993), "Кафенето на професора" (1995), "Тук почиват" (1998), "Наследниците" (2001), "Радостната жалба на идиота" (2004). В България засега е познат само с романа си "Сълзите на мама" (2002), издаден от "Колибри". Гостува за две седмици в България, за да вземе участие в колоквиум за съдбата на романа в XXI век, провел се във Френския институт, но и като гост-лектор по творческо писане в Софийския университет.
- Г-н Лая, със "Сълзите на
мама", с която сте познат у нас, вниквате
в детайлите чрез погледа на дете. Засягате
темите за насилието, за любовта. С
по-интимната литература ли ще се
"въоръжим" срещу масовостта?
- За интимния свят също може да се говори вулгарно. Опитвам се да говоря за съкровените неща като основополагащи за духовния свят на човека. Да създавам нови светове, които да пораждат любов, да предизвикват размисъл. Да изправят читателя пред непознати емоции. Но и се отнасям с недоверие, когато някой иска на всяка цена да създаде събитие чрез думите. В днешния свят на спектакъла, убеден съм, литературата не може да бъде шоу.
- На писателската среща споменахте, че днес силата на образа има превес над писането на роман. Не вярвате ли, че книгите преобръщат живота на човек, както е било в миналото?
- Не се боря по принцип срещу образа, защото сам по себе си той може да бъде изключително вълнуващ, прекрасен. Интересуват ме тези чувствени зони, които ни показват, че нещата не са черно-бели, а се случват в нюансите. Предпочитам да бъда в сивкавите нюанси например, отколкото да смятам, че всичко е черно-бяло.
- Как ви се отрази престоят у нас?
- Не идвам за първи път в България. Гостувал съм през 2005 г. Особено е чувството. От една страна се чувствам много близък с хората и всичко, което усещам тук. Харесва ми страната ви, има огромен интелектуален потенциал. Човек остава с усещането, че се случват неща, кипи оживление. Но същевременно изпитвам и силно отчуждение. Другостта присъства. Имаме обща история, но въпреки всичко тя е различна.
- Какво е мнението ви за българските студенти?
- При работата ми с тях разбрах, че проявяват голяма стеснителност към собствените си текстове. Любознателни са, което е добре, но сякаш се срамуваха, притесняваха се да четат творбите си. А някои от тях бяха доста любопитни. Но свенливостта е чувство, което ценя. Намирам го за положително. Ще ви цитирам един французин, който казва, че "само глупаците дръзват да направят всичко, без да си поставят вътрешни граници".
- У нас обаче често пъти възприемаме това като отсъствие на активна гражданска позиция. Криворазбрана ли е свенливостта ни?
- Има от цялата гама. От прекалената свенливост, която може да е форма на пасивност, до прекомерната показност, която граничи с вулгарността. Когато бях във Варна, жените там ми се виждаха много предизвикателни. Докато в София наблюдавам, че има форма на финес, на елегантност. Свенливостта в творчеството е по-скоро проява на самокритичност, не на пасивност. Тя изразява и любовното чувство към творбата. Предпочитам българските студенти да са свенливи, което означава и взискателни, отколкото цинични.
- Властва ли "културата на долницата" по нашите земи, как мислите?
- Гледах тв каналите ви. Очевидно има някаква простащина, но ако човек си пусне и немската телевизия, ще открие подобни предавания. Не са български патент. Наш дълг обаче е да се борим срещу тези долни прояви на масовата култура. Не искам да съдя хората, но елементарния въпрос, който си задавам, е как е възможно някой да се задоволява по такъв начин. Как не очаква нещо повече, защо няма по-високи изисквания.
- Как ви се струват масивните ни сгради, следите от тоталитарното ни минало, набиват ли се на очи?
- Притесняват ме не толкова сградите в центъра, които си имат своя чар, но онези блокове в жилищните комплекси, които не са ремонтирани или пребоядисвани с години. Те нямат никаква архитектурна стойност. Не са красиви. Бихте могли да живеете без тях. Но пък уличните сцени в София са изключително благодатни за описание.
- Да поговорим малко за "политическия театър". Какво се случва във вашата страна?
- Участвах в разговор за "писането на разрива", но аз съм встрани от този проблем. Последната война, която Швейцария познава, е от 1847 г. В нея са загинали само 100 души. Оттогава държавата ни е неутрална. Винаги е на завет. Не е преживяла нито Първата, нито Втората световна война. Не сме толкова потърпевши от войните, винаги сме продължавали напред, последователни сме.
- Що за политическо изкуство е това?
- Швейцария е федерация, разделени на кантони. Всеки кантон си има свое правителство, парламент и конституция. От много години има разпределение на съветници - по двама от различни партии плюс един представител на трета. Едва преди няколко години настъпи промяна в тази формула, която наричат "магическа". И това може би беше най-големият разрив, който се случи в Швейцария. Една дясна партия взе глас на друга дясна партия и така се преразпределиха силите. Това естествено не означава, че нямаме проблеми, несправедливост, че не ни тревожат много неща. Но все пак сме в стабилна ситуация.
- Домът на писателя не е ли всяка негова следваща книга?
- Да. Но за да я напиша, имам нужда от фамилиарен контекст, нещо, което да ми е близко. Това е моят пристан. Книгата е скиталчество, отклонение от живота. Нуждая се от убежище. Обичам в нея да има отражения, огледала.
- За интимния свят също може да се говори вулгарно. Опитвам се да говоря за съкровените неща като основополагащи за духовния свят на човека. Да създавам нови светове, които да пораждат любов, да предизвикват размисъл. Да изправят читателя пред непознати емоции. Но и се отнасям с недоверие, когато някой иска на всяка цена да създаде събитие чрез думите. В днешния свят на спектакъла, убеден съм, литературата не може да бъде шоу.
- На писателската среща споменахте, че днес силата на образа има превес над писането на роман. Не вярвате ли, че книгите преобръщат живота на човек, както е било в миналото?
- Не се боря по принцип срещу образа, защото сам по себе си той може да бъде изключително вълнуващ, прекрасен. Интересуват ме тези чувствени зони, които ни показват, че нещата не са черно-бели, а се случват в нюансите. Предпочитам да бъда в сивкавите нюанси например, отколкото да смятам, че всичко е черно-бяло.
- Как ви се отрази престоят у нас?
- Не идвам за първи път в България. Гостувал съм през 2005 г. Особено е чувството. От една страна се чувствам много близък с хората и всичко, което усещам тук. Харесва ми страната ви, има огромен интелектуален потенциал. Човек остава с усещането, че се случват неща, кипи оживление. Но същевременно изпитвам и силно отчуждение. Другостта присъства. Имаме обща история, но въпреки всичко тя е различна.
- Какво е мнението ви за българските студенти?
- При работата ми с тях разбрах, че проявяват голяма стеснителност към собствените си текстове. Любознателни са, което е добре, но сякаш се срамуваха, притесняваха се да четат творбите си. А някои от тях бяха доста любопитни. Но свенливостта е чувство, което ценя. Намирам го за положително. Ще ви цитирам един французин, който казва, че "само глупаците дръзват да направят всичко, без да си поставят вътрешни граници".
- У нас обаче често пъти възприемаме това като отсъствие на активна гражданска позиция. Криворазбрана ли е свенливостта ни?
- Има от цялата гама. От прекалената свенливост, която може да е форма на пасивност, до прекомерната показност, която граничи с вулгарността. Когато бях във Варна, жените там ми се виждаха много предизвикателни. Докато в София наблюдавам, че има форма на финес, на елегантност. Свенливостта в творчеството е по-скоро проява на самокритичност, не на пасивност. Тя изразява и любовното чувство към творбата. Предпочитам българските студенти да са свенливи, което означава и взискателни, отколкото цинични.
- Властва ли "културата на долницата" по нашите земи, как мислите?
- Гледах тв каналите ви. Очевидно има някаква простащина, но ако човек си пусне и немската телевизия, ще открие подобни предавания. Не са български патент. Наш дълг обаче е да се борим срещу тези долни прояви на масовата култура. Не искам да съдя хората, но елементарния въпрос, който си задавам, е как е възможно някой да се задоволява по такъв начин. Как не очаква нещо повече, защо няма по-високи изисквания.
- Как ви се струват масивните ни сгради, следите от тоталитарното ни минало, набиват ли се на очи?
- Притесняват ме не толкова сградите в центъра, които си имат своя чар, но онези блокове в жилищните комплекси, които не са ремонтирани или пребоядисвани с години. Те нямат никаква архитектурна стойност. Не са красиви. Бихте могли да живеете без тях. Но пък уличните сцени в София са изключително благодатни за описание.
- Да поговорим малко за "политическия театър". Какво се случва във вашата страна?
- Участвах в разговор за "писането на разрива", но аз съм встрани от този проблем. Последната война, която Швейцария познава, е от 1847 г. В нея са загинали само 100 души. Оттогава държавата ни е неутрална. Винаги е на завет. Не е преживяла нито Първата, нито Втората световна война. Не сме толкова потърпевши от войните, винаги сме продължавали напред, последователни сме.
- Що за политическо изкуство е това?
- Швейцария е федерация, разделени на кантони. Всеки кантон си има свое правителство, парламент и конституция. От много години има разпределение на съветници - по двама от различни партии плюс един представител на трета. Едва преди няколко години настъпи промяна в тази формула, която наричат "магическа". И това може би беше най-големият разрив, който се случи в Швейцария. Една дясна партия взе глас на друга дясна партия и така се преразпределиха силите. Това естествено не означава, че нямаме проблеми, несправедливост, че не ни тревожат много неща. Но все пак сме в стабилна ситуация.
- Домът на писателя не е ли всяка негова следваща книга?
- Да. Но за да я напиша, имам нужда от фамилиарен контекст, нещо, което да ми е близко. Това е моят пристан. Книгата е скиталчество, отклонение от живота. Нуждая се от убежище. Обичам в нея да има отражения, огледала.
интервю с швейцарския писател
Мишел Лая,
публикувано във в-к "Политика"
на 23 април 2009 г.
