ДЕВЕТ МЕСЕЦА

Докато вървя към
моята улица "Слънчоглед",
ми хващат окото някакви никакви
четирима мъже и две жени, които
са се пльоснали върху дивани,
износени и изхвърлени
от нечия панелка,

мълчат и чоплят семки,
мълчат и чоплят семки,

пият евтина бира
от двулитрова
пластмасова
бутилка,

трупат по земята купчини шлюпки,
като мъртви секунди на времето,

поглеждат ме с мътни очи
като паразит, който
незнайно защо
държи в ръце
нова книга,

срамувам се, че съм се зачел,
срамувам се, че се срамувам,

и ми минава мисълта

какво ли би било,
ако един ден по градинките
в междублоковите пространства
хората чоплеха вселенски въпроси,
а думите им свободно падаха
и облагородяваха почвата,

подминавам
никаквите някакви
с неучтивата си идея,
спонтанна до безочие,

какво ли би било, ако можеше
да ме износиш девет месеца,
или ако можех да те износя
девет месеца в тялото си,

пита ми се на глас
в качеството ми
на екстремен
романтик,

и бързам да се измъкна
от това стихотворение,
за да не ме настигнеш
с какъвто и да било
възпитан отговор...


-