КАТО ОТ КАДЪР НА ЧАПЛИН

Почукваше плахо върху шахта
с тънък бастун за незрящи,
чакайки на светофара,

като излязла от кадър
от филм на Чарли Чаплин,

попитах я в каква посока е,
за да ѝ помогна да пресече,

отивам на постановка в Театър 199,
много сте мил, да не ви бавя, каза ми,

не, не ме бавите, нека повървим,

хванах я съвсем леко за лакътя,
направихме стотина крачки,

разменихме си реплики,

блъсна ме кола
преди пет години,
потроши ме цялата,
от тогава не виждам,

живях в чужбина, върнах се
и ме удари някакъв никакъв,

психолог съм по професия,
сега аз ходя на психолог,

страхувам се само
когато срещу мен
или зад мен
минават
група
деца,

удрят се в мен,
не ме забелязват,

наскоро в метрото
един човек без малко
да ме бутне върху релсите,

друг в гръб ми изръмжа,
че го бавя, докато
си поставях
картата,

театърът
ме успокоява,
обичам театъра,

говореше ми с усмивка,
гласът ѝ галеше, не драскаше,

да не ви откраднат телефона,
казах ѝ, вижда се от джоба,

не съм се замисляла,
хм, благодаря ви,

как се казвате,

Мария,

а аз съм Петър,
приятно ми беше,

глупости, не знам дали
приятно е подходящата дума,

няма нищо, не се притеснявайте,
ще изчакам приятелка, тръгвайте,

подадох ѝ несръчно ръка,
но и двете ѝ бяха заети,

едната държеше тънкия бастун,
а другата стискаше бутилка с вода,

неумело докоснах пръстите ѝ,
за да си кажем довиждане,

и се замислих:

има хора-магнити, с които
се срещате за няколко секунди
и е невъзпитано да се сбогувате,
да се сбогувате е някак цинично,

но има и стихове-магнити
за мен и теб, него, нея...




-