ПАМЕТ ЗА НАУМ ШОПОВ

Седя на пейка
пред Народния театър.

Спомням си за интервю,
което взех от Наум Шопов
в неговата гримьорна,
преди около
дванайсет
години.

Сподели ми, че търси финансиране
на пиеса, която иска да постави,
но все удря на камък,
на която и врата
да почука.

И хора с възможности
не откликнали на идеята му.

Чудя се, къде ли са днес онези,
които са имали тихата привилегия
да бъдат очи в очи с Наум Шопов,
какви ли думи са си разменили,
имало ли е паузи помежду им...

Ако бях
драматург,
режисьор ако бях,
бих поставил пиеса
за артист, който търси
средства за последната си
сценична роля пред публиката.

Бих поканил утре на премиерата
хората с възможностите,
които са попарили
надеждите на
Наум Шопов.

На най-хубавите места.
На първи ред. По средата.

Бих осигурил дори покани
и за любовниците им.

Мисля си, ами ако
най-голямата роля
на великолепен артист,
е неизиграната, невидяната,
неподкрепената, последната?

Ами ако мълчанието на Наум Шопов,
което попивахме от сцената,
струва колкото живота на
всеки самонадеян
новобогаташ
поотделно?

Седя на пейка
пред Народния театър
и пиша всичко това, за да
го разкажа на гълъбите,
ако не на минувачите.

И ми се мълчи алчно.

Като все още жив
наследник на нечие
безсмъртно и заразно

мълчание...

-