/неравносметката ми за годината/
И тази година имах скромната привилегия през шпионката на поезията да надникна в тукашното сега и да си направя поучителна неравносметка. Срещнах светли и искрени хора, на които мога да издам без да му мисля много пин кода за сърцето си. Но имах честта да ме доближат, да се овъргалят в душата ми и образцови емоционални канибали, сръчни хора-калкулатори, добре възпитани и лъчезарни, инертни и инфантилни консуматори, които живеят, за да усъвършенстват подмолно насилието си над другите (незнайно защо). Това обаче още по-силно ме стимулира да творя денонощно и да тероризирам и имунизирам света (и себе си) със стихове, повтаряйки си наум - нямам сили да не обичам, нямам сили да не пиша стихове... Не да издирвам в себе си прошката, а да бъда самата прошка. Осъзнато и тихо, твърде тихо. През тялото на поезията.
И през тази година се опитах да бъда достоен баща. Да бдя над две своенравни и будни души, които вече ме настигат на ръст, настигат думите и мислите ми, и ме изпълват с надежда, че не всичко е комичен и заразен кич, че е възможно секунда по секунда, упорито и всеотдайно да отглеждаш смисъл. Напук на вонята на глупостта и меркантилността, която се разнася и притъпява "обонянието" на ума.
Участвах в протести, за да заявя с тялото и духа си несъгласие с инфекциите на българската матрица, да подскажа отвращението си срещу бруталното задкулисие и овластяването на бездушници, издигнали се на ключови постове в държавата, бизнеса и медиите дребни тарикати, циници на едро. За поредна година с горчива ирония установявам, че е интересно да търсиш поезия дори и когато живееш в разнебитено общество, в скучен виц, разказван на всичкото отгоре лошо.
И през тази година бях встрани. Сред уюта на метафорите. В гнездото на уединението, от което всичко изглежда по-поносимо, от което е възможно да си влюбен в човечеството и съществуването без непременно да се тикаш, блъскаш, конкурираш, трупаш точки за CV.
И през тази година си изпусках нервите, издъних се в някакви ситуации, изтървах остри думи към близки. В унеса на хаоса, който ни упойва до умопомрачение няма идеални, няма застраховани от гафове, потърпевши сме всички. Няма и удобни оправдания. Затова искам да го кажа открито и на всеослушание. Прости ми, че те нараних. Теб, да, точно теб...
Мога и още да добавя към неравносметката ми за тази година, но ще се въздържа. Знам, че фейсбук окото ни е отвикнало да чете дълги текстове. А и за да не дотягам.
Като за последно. Гледайте филмите на Рой Андершон.
Тотални кинометафори, които ще ви пречистят задълго.
И тази година имах скромната привилегия през шпионката на поезията да надникна в тукашното сега и да си направя поучителна неравносметка. Срещнах светли и искрени хора, на които мога да издам без да му мисля много пин кода за сърцето си. Но имах честта да ме доближат, да се овъргалят в душата ми и образцови емоционални канибали, сръчни хора-калкулатори, добре възпитани и лъчезарни, инертни и инфантилни консуматори, които живеят, за да усъвършенстват подмолно насилието си над другите (незнайно защо). Това обаче още по-силно ме стимулира да творя денонощно и да тероризирам и имунизирам света (и себе си) със стихове, повтаряйки си наум - нямам сили да не обичам, нямам сили да не пиша стихове... Не да издирвам в себе си прошката, а да бъда самата прошка. Осъзнато и тихо, твърде тихо. През тялото на поезията.
И през тази година се опитах да бъда достоен баща. Да бдя над две своенравни и будни души, които вече ме настигат на ръст, настигат думите и мислите ми, и ме изпълват с надежда, че не всичко е комичен и заразен кич, че е възможно секунда по секунда, упорито и всеотдайно да отглеждаш смисъл. Напук на вонята на глупостта и меркантилността, която се разнася и притъпява "обонянието" на ума.
Участвах в протести, за да заявя с тялото и духа си несъгласие с инфекциите на българската матрица, да подскажа отвращението си срещу бруталното задкулисие и овластяването на бездушници, издигнали се на ключови постове в държавата, бизнеса и медиите дребни тарикати, циници на едро. За поредна година с горчива ирония установявам, че е интересно да търсиш поезия дори и когато живееш в разнебитено общество, в скучен виц, разказван на всичкото отгоре лошо.
И през тази година бях встрани. Сред уюта на метафорите. В гнездото на уединението, от което всичко изглежда по-поносимо, от което е възможно да си влюбен в човечеството и съществуването без непременно да се тикаш, блъскаш, конкурираш, трупаш точки за CV.
И през тази година си изпусках нервите, издъних се в някакви ситуации, изтървах остри думи към близки. В унеса на хаоса, който ни упойва до умопомрачение няма идеални, няма застраховани от гафове, потърпевши сме всички. Няма и удобни оправдания. Затова искам да го кажа открито и на всеослушание. Прости ми, че те нараних. Теб, да, точно теб...
Мога и още да добавя към неравносметката ми за тази година, но ще се въздържа. Знам, че фейсбук окото ни е отвикнало да чете дълги текстове. А и за да не дотягам.
Като за последно. Гледайте филмите на Рой Андершон.
Тотални кинометафори, които ще ви пречистят задълго.
П.
-
