ДНК

А може би
щеше да е по-добре
да не знаех нито дума,
нито дума да не ме знаеше.

Да бях тайна, която всеки
лесно може да издаде.

Да имах тегло
колкото ехо.

Да не бях пускал корен
в историята на световната поезия
с няколко стиха за формата на носа ѝ,
която ме възбужда дори и насън.

За ръцете ѝ, които
са способни да изваят
най-секси мекиците
рано сутрин.

За очите ѝ,
които се взират чак до
моето ДНК, влюбено
в нейното ДНК.

Може би
щеше да е по-добре
децата ѝ да бяха от мен,
децата ми да бяха от нея,
а преди това да бяхме
си жулили коленете
в едно и също
детство.

Може би
трябваше отдавна
да свия зад ъгъла на времето,
за да не се сливам със сянка
в стадото сенки, наречено
за по-благозвучно
общество.


-