ПРИЛОШАВА МИ

Минава
три през нощта.

Навън лепне мъгла.
Най-после няма досадни тела.

Не се виждат и силуети на къщи.
Накъдето и да се обърнеш - нищо.

Време е да си поискам прошка
за самоукото ми хлътване
по нейната бяла кожа,
която влошава
зрението.

Прилошава ми
от спомените, с които
можехме да накажем бъдещето
на всезнаещите и всеможещите.

От ятото птици в очите й,
които отлетяха, за да
свият свои гнезда
в нечии други очи,
но не и в моите,
прилошава ми...


-