Случка в Борисовата градина отпреди час. Разминавам се с две жени, едната от които държи в ръката си... стихосбирката ми “Вдъх”. Съвсем случайно забелязах детайл от задната корица. Не се сдържах, спрях се и ги поздравих. За първи път ми се случва толкова странна случайна среща в двумилионен град, на една от многото алеи в гористата част на парк, в една и съща секунда. Оказа се, че жената, която беше взела книгата по време на разходката си дори още не я беше чела. Само я отвори пред мен, погалвайки кориците й, и ми каза, че неин приятел й я препоръчал. Изтървах едно-две неловки и глуповати изречения - колко ми е ценно да причинявам поезия в ошашавен от какви ли не дивотии свят и че “Вдъх” има и продължение. Пожелах на двете обаятелни жени приятна разходка и приятно четене. Още обаче ми отехтяват думите на едната от тях:
“Благодаря Ви, че съществувате”.
С този пост бих казал на всеки изкушен от писането или четенето на поезия - благодаря, че съществуваме и сме си споделими във време на лесносмилаемото, на удобното отчуждаване и всевъзможните канибалщини.
-
