НЕ ИЗПУСКАМ НИЩО ОТ ОЧИ

Седя на пейка в градинката на "Кристал".
Сякаш съм си уговорил среща със себе си.

Не искам да изпускам нищо от очи.
И нищото не ме изпуска от очи.
Сигурен съм.

Чувам как някой влачи краката си.
От името на уморения ден.
Или уморената нощ.
Знае ли някой.

Присяда на отсрещната пейка.
Изважда от раницата някаква храна.
Започва да дъвче. Бавно. После забързва.

Не се разбира дали той дъвче храната.
Или храната дъвче него.
Не се разбира.

Млада жена сяда на пейката до мен.
С изправен гръб е. Виждам я с крайчеца на окото.

Млада е. Убеден съм, че е млада.
Гърбът й наистина е изправен. Но какво значение има,
че разпознавам възрастта й с крайчеца на окото си.

Мълчи си. Имам чувството, че иска да ме заговори.
Или да заговори когото и да било. Може и да греша.

Мълчи.
Измълчава си на спокойствие своите пет минути от деня.
После рязко става и тръгва нанякъде.

Всеки си има своето нанякъде. Своите пет минути.
Ставаш рязко и тръгваш. Нанякъде.

Един мъж кара колело без ръце. Важно му е да покаже,
че може да кара колело без ръце. Не знае, че попада
в това стихотворение. Едва ли някога и ще узнае.

Всеки попада в стихотворението на някого един ден.
И може би всеки заслужава да попадне в стихотворение.
Или в собственото си стихотворение да изпадне.

Не знам. Няма как да знам всичко.
Нищото продължава да не ме изпуска от очи.

Майка си играе с едва проходилото дете.
То се въргаля по земята и пищи. Пищи му се.
И си пищи. Тя му се усмихва. Пази самообладание.

Всеки си има своите писъци.
И своето едва прохождане.

Русоляв млад мъж кляка и снима Руската църква отсреща.
Съсредоточен е. Все едно това е кадъра на живота му.

Елегантна дама минава пред него точно в онзи момент,
в който се чува щрак. Все някой минава пред теб,
докато правиш кадъра на живота си.

Ученичка доближава пейката ми
точно когато търся най-добрият
финал за стихотворение...

Извинявай, имаш ли огънче?


-