ПРОМЪКВАНИЯ

 

ПРОМЪКВАНИЯ И ПОМРЪКВАНИЯ


Някои се промъкват с кубинки в душата ми.
Други – с джапанки. Или по чехли.

Трети – боси. Четвърти – просто пристъпват.
На пръсти... Промъкват се... Ослушват се. Заслушват се.

Водят си трескаво някакви записки.
Като репортери от мястото на събитието.

После се изнизват от живота ми.
Като сънища, като спомени.

Изпаряват се.
С мнима и високопарна походка.

И с години никакви ги няма.

Когато им се обадя, все ми обещават, че пак ще наминат.
Но не си спазват обещанието. Отлагат го. За „някой друг път”.

Затова имам чувството, че вирея в едно обещаващо общество.
Или в общество на неизпълнените и неизпълнимите обещания.

Промъкващите се в мен саможиво помръкнаха.

А подозирам и че никой от тях вече не си води бележки за никого.
Само раздава благотворително, хладнокръвно и напосоки обещания.

Толкова.

Духът учудващо оцелява в тлеещите времена -
на несбъднатите и отложени срещи,
отложени преживявания,
отложени мисли.




*

Ще те изям с кориците.

Макар да не си бестселъра на годината.
Нито в класацията на стоте най-велики книги на века.

Макар тези, които са те чели преди мен,
да са писали предимно отрицателни рецензии за теб.

Да не са одобрявали смисловите връзки в сюжета на романа.
Да не са възприемали внезапната ти кулминация.



Да не са разбирали завръзката,
изложението, развръзката.

Да не им е понасял отвореният финал.

Ще те изям с кориците, ти казвам.
По природа съм книгоман.



...